— Пипнаха ме с едно маце, американка — рече тихо Макс. — Опитвахме се да минем западната граница при Одрин. До Гърция. Имахме десет кила хашиш в колата си. Йешил ни беше адвокат.
Макс се мъчеше да стегне ръката си с някаква връв вместо турникет. Потърси празно място сред мръсните инфектирани следи от предишните инжекции и накрая заби иглата. После вкара черната тиня в тялото си. Разхлаби турникета. Погледна ме в очите.
— Дойде бащата на мацето… от Америка — измърмори той. — Плати на Йешил доста голяма сума. Йешил каза, че всичко ще се уреди.
Макс млъкна. Загледа ни отнесено.
— Какво? — Изглеждаше объркан.
— Йешил — подсказа му Йохан.
— Йешил — повтори Макс. — Йешил каза, че всичко ще бъде окей. Ние… отидохме в съда. Йешил… копелето… стана и заяви, че момичето е невинно… всичко било изцяло моя работа. — Главата на Макс се заклати напред-назад. — Момичето го пуснаха.
— А тебе? — попитах аз. Мълчание.
— А с тебе какво стана? — повторих аз.
— Какво?
— Колко ти дадоха?
Макс бавно отпусна глава, докато тя опря на коленете му. Гласьт му беше приглушен, едва се чуваше, когато проговори.
— Трийсет години.
Шеста глава
Краката ми оздравяваха бавно. Всеки ден куцуках из двора, колкото можех повече. Беше дълъг трийсет и две стьпки и широк четиринайсет. Колко хубаво би било да вървиш по права линия и да не трябва да спираш пред грозната сива стена. Сега разбрах защо затворените в клетка животни се разхождат напред-назад.
Емин, довереникът на надзирателите, скоро откри огромния железен ключ за моята килия. Всяка вечер в девет ме затваряха в миниатюрното помещение, където ходенето ми се ограничаваше до пет стъпки напред и пет назад. Спях на пресекулки в студената килия. Събуждах се призори, няколко часа преди помощникът на Емин, Уолтър, да дойде да отключи килиите. Лежах свит под одеялото. Връщането от приятните сънища в действителността винаги ме шокираше. Известно време оставах със затворени очи, за да не виждам решетките пред себе си.
Едва дишах в тази малка клетка.
Една сутрин през отворчето на желязната врата в коридора за мен пристигна съобщение за свиждане. Сигурно бе консулът или Йешил. Беше приятно да вървиш по дългия прав коридор, без да се налага да се обръщаш след трийсет и втора-та стъпка. Надзирателите на отделните постове се държаха дружелюбно. Опитваха се да ме заприказват. Аз се усмихвах, кимах с глава и измърморвах „Америка“ и „Ню Йорк“ в отговор на въпросите им.
Надзирателят ме въведе в стаята за свиждане, където ме чакаше консулът. До него стоеше белокос и синеок нюйоркски ирландец. Приковах очи върху лицето му. Тръгнахме един към друг. Ръцете ни се сплетоха. Лявата му ръка сграбчи моята, като че никога нямаше да я пусне. Впихме погледи в навлажнениге си очи. Изглеждаше толкова уморен. По цялото му лице бе изписана болка. Никога до този момент не съм знаел колко много обичам родния си баща.
— Татко… съжалявам… аз…
— Не се тревожи — прекъсна ме той с треперещ глас. Насили се да се усмихне. — И после мога да те набия. Сега ще трябва първо да се постараем да те измъкнем оттук. Добре ли си?
— Да, при дадените обстоятелства.
— Окей. Тогава слушай да ти кажа как стоят нещата при нас.
Седнахме край масата с консула и татко взе да разправя.
— Свързах се с Министерството на външните работи. Там ми дадоха имената на двама турски адвокати. Били най-добрите за случая. Ще се видя с тях днес следобед.
— Аз вече говорих с един. Казва се Йешил.
— Ще го махнем. Искам да имаш най-кадърните. Много е важно.
— Внимавай, татко. Чух доста лоши работи за турските адвокати.
— Окей. Точно затова съм сигурен в тези двамата. Препоръчаха ги нашите хора.
Кратко мълчание.
— Изглежда, ще струва скъпо.
— Не се тревожи за това сега. Можеш да ми върнеш парите после, когато всичко свърши. В момента те нямат значение.
И двамата се прокашляхме и се помъчихме да сдържим сълзите си.
— Е… как си? — попитах аз. — Къде си отседнал?
— В „Хилтън“.
— Как е мама?
— Разтревожена е, естествено. И тя искаше да дойде да те види, но прецени, че няма да издържи.
— Да. — Погледнах през прозорците към зелените поля. — Кажи й да не се тревожи. Аз съм добре. Предай й, че ще си бъда вкъщи за Коледа.
— …Да.
Поговорихме още малко, някъде около час. Татко обеща да дойде пак на другия ден, след като се срещне с адвокатите. Попита ме от какво имам нужда, какво да ми донесе. Чувствах се ужасно неудобно да го моля да ми купува разни неща. Той бе горд човек. Знаех какво означава за него да бъде тук. Колко го болеше да види сина си затворник, задържан при опит за контрабанда на хашиш. Но татко бе пренебрегнал всичко това. Аз имах нужда от него. И той бе дошъл.