През следващите няколко седмици Беяз и Сия дойдоха три-четири пъти да подготвят делото. Беяз беше топчест и дребен, под метър и петдесет на ръст, с бяла оредяла коса от двете страни на оплешивяващата глава. Имаше дебели космати вежди. Сия бе висок и приличаше на круша. Той оставяше предимно Беяз да говори. И двамата не знаеха добре английски, затова трябваше преводач. С тази работа с готовност се зае ухиленият Йешил, който не се съгласи баща ми да го махне от делото. Йешил бе взел 250 долара от мене и се навърташе наоколо с надеждата, че могат да паднат още. Но ние и без това имахме нужда от преводач.
Адвокатите искаха да подчертавам, че съм взел хашиша за себе си. В действителност бях възнамерявал да продам доста голяма част от него, но Беяз и Сия настояваха да излъжа. Съдията сигурно щеше да прозре истината. Но трябваше да запазим съдебния протокол чист. Това щеше да има голямо значение, когато Върховният съд в столицата Анкара преразгледа делото.
Вечерта преди делото седях в килията на Чарлс. С него и Арне обсъждахме показанията ми.
— Най напред гледай всичко да бъде просто — поучаваше ме Чарлс. — Каквото и да кажеш, ще се превежда на турски. Затова всяка дума трябва да бъде ясна. Системата тук е странна. Смятат те за виновен, докато не се докаже обратното.
— Занасяш се.
По дяволите, не! Може би не е така на книга, но на практика е точно така. Тия хора ще те приберат дори за автопроизшествие.
— Не може да бъде. Хайде де. Чак пък за автопроизшествие?
— Един българин го бяха опандизили точно за това. Изкара тук шест месеца.
— Какво беше автопроизшествието? Имаше ли убити?
— Да. Шофьорът на другата кола.
— Ето на. Произшествието е било сериозно. Може би си го е заслужавал.
Чарлс изглеждаше отегчен.
— Да. Сигурно. Само дето обядвал в „Пудинг Шоп“, когато един пиян турчин се блъснал в паркираната му кола.
— Какво? Дори не е бил в колата си?
Той отново кимна.
— И са го осъдили на шест месеца?
Той отново кимна.
— Ъъ… ами тогава… може би трябва да поупражнявам още показанията си.
Чарлс кимна за трети път.
— Простичко — напомни ми той. — Гледай да бъде простичко за тия простаци. Кратки изречения. Сбито съдържание. Ако вземеш да го усукваш, край.
— Трябва да направя добро впечатление казах аз. — Просто трябва.
— Точно тъй — съгласи се Чарлс.
— Може би ще ме пуснат под гаранция. Арне вдигна глава от книгата си.
— Може би — съгласи се тихо той. Попай надникна в килията.
— Престани да мислиш за гаранция. Ами се надявай да се отървеш поне с четири-пет години.
— Голям оптимист си, няма що — ядосах се аз. Той ме изгледа свирепо, после се засмя.
— Уилям, Уилям. Ти просто не знаеш. И явно не ме харесваш. Няма значение. Но мога да ти кажа, че догодина по това време ще бъдем приятели. Заради теб се надявам, че няма да си тук, но мисля, че има още много боб да ядеш, преди отново ча вкусиш хамбургер.
Настана неловко мълчание. Най-накрая се обади Арне.
— Няма смисъл днес да се тревожим за това, което може да се случи утре.
Погледнах Арне. Седеше толкова тихо, скръстил дългите си тънки ръце в скута. Не разбирах спокойното му примирение със съдбата. Той отново се обади.
— Но тази вечер трябва да се подготвиш за делото. Попай се сети.
— Точно тъй. Затова дойдох да те видя. Имаш ли хубав панталон?
Вдигнах рамене.
— Обуй този утре. — Подаде ми тъмнозелен памучен панталон. Трябваше доста да го подгъна, но все пак щеше да е по-подходящ от моите дънки.
— Благодаря. Попай подсвирна.
— Тоя панталон ми носи късмет. Бях с него на делото.
— Но нали са ти дали петнайсет години?
— Само петнайсет.
— На това късмет ли му викаш?
— И още как! — засмя се Попай. — Късмет, късмет, късмет. И той изтича по коридора.
— Не му обръщай внимание — каза Арне. — Той е малко перко. Винаги очаква най-лошото. Но иначе е добро момче. Просто не иска да се разочароваш утре.
Другите ми помогнаха да допълня облеклото си. Чарлс ми даде на заем и вратовръзка. Арне — сако. Йохан се отби с чифт лъскави черни обувки. Получи се международен костюм.
На следващата сутрин дойдоха войници и натовариха три камионетки със затворници, за да ги откарат в съда. Свалиха ни в същата стая, където бях жонглирал. Въздухът бе пропит с миризмата на евтин тютюн. Отидох в тоалетната. Вратата изскърца на ръждясалите си панти, когато я отворих. Подът беше мокър и хлъзгав. В ъгъла върху камъка бе постлано старо одеяло. Няколко добре облечени турци бяха наклякали на него в кръг. Хвърляха зарове. Сред възбудени и сърдити викове върху одеялото свободно се разменяха пари. В стаята вонеше от клозетите. Носеше се и миризма на хашиш.