Мамур съблече сакото си и го подаде на един надзирател, Свали копчетата на ръкавелите си и запретна ръкави, Разхлаби вратовръзката си. Децата на земята отново притихнаха с изключение на няколко, които още скимтяха. Мамур грабна една пръчка и я стовари върху чифт гърчещи се крака.
При този спомен и моите крака ме заболяха.
Той удряше пищящите, борещи се деца. Надзирателите на пейката се разкрачиха, за да пазят равновесие. По краищата се облегнаха и други. Децата се боричкаха и извиваха с писъци под гнева на Мамур. Налагаше ги по стъпалата, по задните части, по краката. От време на време поспираше, за да изреве нещо на другите деца, сгушени до стената в ъгъла на стаята.
Биеше наред с истинска ярост. Едно момче успя да се отскубне. Мамур моментално се нахвърли върху него. Момчето падна на пода и се сви. Мамур стовари с все сила пръчката върху обърнатите нагоре ръце на момчето. Не пожали и краката му.
Накрая Невестулката спря. Хвърли пръчката и кимна на надзирателите. Те вдигнаха пейката. Децата лежаха на пода и плачеха. Мамур постоя известно време да си поеме дъх. Изгледа свирепо децата. Обърна се, взе сакото си от надзирателя, преметна го през ръка и се приближи до сина си. Момчето, полускрито зад Хамид още надзърташе. Заместник-директорът на Сагамалджъларския затвор сграбчи сина си за ръката и безшумно излезе от кауша.
Седма глава
Има един турски израз: шьойле бьойле, който означава „горе-долу“.
Всичко в Сагамалджъларския джезаеви (затвор) и неговите три хиляди обитатели беше шьойле бьойле. Не бе мито много хубаво, нито много лошо. Съществуваха най-различни правила и в същото време не съществуваха никакви.
Имаше надзиратели, които нямаха право да напускат определени места, и затворници, които се мотаеха свободно из целия затвор. Хазартът беше забранен, но всички турци играеха на зарове, а повечето чужденци — на покер. Съществуваха строги закони срещу наркотиците, но затворниците можеха да си купят хашиш, опиум, ЛСД, морфин и всякакви други хапчета с най-различен вид, форма и цвят. Хомосексуализмът бе не само морално, но и правно престъпление, ала се ширеше в затвора. Самите надзиратели, които трябваше да следят за това, изглежда, изпитваха сексуално удоволствие да вържат някого и да го бият без панталони. Вътре не даваха да се внасят пари. Можехме да теглим от влоговете си в затворническата банка, срещу което получавахме кредитни карти, или да носим специални купони. Въпреки това правило повечето от старите затворници държаха пари, скрити между вещите си. Или ги носеха в поясите си. В зависимост от променящите се настроения на затворническите власти и обратите на съдбата в затвора ту се караше лесно, ту ставаше ад.
Както съществуваше йерархия в администрацията, начело с Мамур, Ариф и Хамид, така имаше йерархия и сред затворниците. Най-отгоре бяха големите гангстери, турските двойници на американските мафиози. Тези изпечени престъпници се наричаха капидии. Към тях питаеха страх и уважение не само в затвора, но и извън него. Те бяха богати и безмилостни.
За повечето капидии присъдата представляваше само дребно неудобство. Независимо от обвинението с малко пари тук-таме, нов съд, нов съдия, нови показания, нови документи, нови полицейски досиета или медицински свидетелства — и бяха свободни. Лежаха по една година или най-много по осемнайсет месеца. Не повече.
Докато бяха вътре, живееха като царе. Не искаха да бягат, защото тогава трябваше да напуснат страната, а цялата им власт беше в Турция. Прекарваха времето си, като ръководеха затворническите далавери: с хазарт, наркотици, контрабандни стоки. Печалбите бяха огромни, но и рисковете не бяха никак малки. Насилието бе общоприето средство в конкуренцията между различните влиятелни групи.
Едно стъпало под капидиите стояха голям брой по-дребни гангстери. Те бяха новоизлюпени престъпници, нахакани млади убийци, тръгнали да си създават име в бранша. Убийците се ценяха високо. В Турция убийството се смята за еркек (мъжко) престъпление.
Обикновените улични крадци и джебчии се намираха на дъното на социалната структура. Но на самото дъно, поне що се отнася до турците, бяха чужденците, немюсюлманите, хипитата, пушачите на хашиш.
Не можех напълно да свикна с всички тия неща. Но се мъчех. Сутрешните ми и вечерни занимания с йога като че помагаха. Развих и собствена форма на медитиране. След йогата сутрин сядах на леглото си в тъмното и се вслушвах в шумовете на затвора, който се пробуждаше около мен.
Тишината преди разсъмване бе най-подходящото време. Чувах глухото пляскане с криле на гълъбите, които отлитаха от стрехата на нашия кауш. Понякога призори проникваше тихият скръбен стон на някой кораб в пристанището. Мечтаех за морето. Как се нося с параход по Мраморно море, докато стигна до гръцките острови. Толкова лесно можех да се разхождам навън в мислите си. Но щом другите затворници се събудеха, доброто ми настроение се изпаряваше. Трябваше да се сдържам. Настроенията се предаваха от отделни хора на цели групи, без никой да забележи, додето не станеше твърде късно. Каушът беше като емоционално буре с барут. По всяко време можеха да избухнат сбивания.