Тъй като яденето беше едно от малкото удоволствия в затвора, на него се гледаше много сериозно и повечето неприятности се случваха в кухничката ни. Затворническите власти бяха осигурили газова печка с бутилка. На нея варяхме кафе и чай. Храна се приготвяше, когато имаше от какво. Господар на малката плоска желязна печка с трите котлона беше чайджията. Той купуваше пакетчета чай, кафе и захар от затворническите власти на по-високи цени, които съответно прехвърляше на нас. Затворът буквално представляваше закрит пазар. Всички пиеха огромни количества чай и кафе. Не винаги имаше вода, пък и бездруго тя не струваше. Чайджията продаваше напитките в малки чаши по петдесет куруша всяка (около три цента). Работеше от дванайсет до четиринайсет часа дневно през полагаемия му се месец. Но изкарваше добра печалба, особено ако правеше чая слаб и го оцветяваше с карбонат.
Когато аз пристигнах, чайната се обслужваше от един затворник на име Зиат. Макар Йохан да ми беше казал, че на тази работа обикновено се редуват, през декември Зиат още правеше чай. Беше мургав йорданец, висок колкото мен, около метър и седемдесет, но доста по-едър, с пожълтели зъби. Още от пръв поглед се усъмних в усмивката му. Йохан ми разправи, че Зиат обичал парите най-много от всичко на света и постоянно възниквали спорове за качеството на чая му.
Докато надзирателят дойдеше да отключи вратата за двора и да извика иранския затворник, който всяка сутрин донасяше хляба от кухнята, чаят беше готов. Дотогава ставаха и другите затворници. Те идваха при печката с някоя чушка, глава лук или яйце за пържене. Ставаше опашка. Хората неизбежно започваха да се бутат. Зиат с неохота отстъпваше котлоните. Вареше чай на два от тях и даваше само един за готвене. Можеше да имаш само едно яйце за пържене, но пред теб някой бавно ще вземе да пържи лук или да вари в голяма тенджера вода за картофи. Тогава се случваше Зиат да даде на някой от приятелите си да използва другите котлони. Това предизвикваше спор. Разноезичните затворници започваха да мърморят и да се оплакват. При подходящи обстоятелства чайната се превръщаше в малко бойно поле. Политаха чаши. Понякога проблясваха и ножове. Надзирателите се втурваха вътре. Това се случваше непрекъснато.
Научих доста за Зиат от Йохан. Преди да влезе тук, Зиат бил полицейски доносник. Говореше турски, английски и немски не по-зле от родния си арабски. Запознавал се с туристи в „Пудинг Шоп“ или около площад „Султан Ахмед“ и ги питал дали не искат наркотици. Уговарял се с тях. После се обаждал в полицията. След като туристът получел хашиша или другото, което търсел, Зиат си тръгвал и пристигала полицията. Туристът отивал в затвора. Полицията отчитала поредния арест. Зиат получавал възнаграждението си или в пари, или в натура.
Но според Йохан Зиат се полакомил. Задържал седемнайсет кила опиум в някаква сделка с турски капидия. Тогава го осъдили на пет години.
Няколко затворници бяха в „Сагамалджълар“ заради предателството на Зиат. Той много се пазеше. Преди петнайсетина месеца вече го бяха намушкали веднъж.
В затвора алчността му веднага бе изплувала. Като бивш доносник имаше много влиятелни връзки. Още преди моето пристигане беше станал главният доставчик на наркотици в кауша за туристите. Беше добър приятел на Мамур и Ариф. Всеки път, когато щеше да има „проверка“ — неочакван обиск от надзиратели или войници, той винаги успяваше да скрие наркотиците си. И никой не знаеше къде са парите, които сигурно бе натрупал.
Бях смаян от количеството пари, което циркулираше из затвора. Отначало теглех от сметката си в банката специални затворнически купони и с тях си купувах разни неща от количката за храна. После открих безкрайния свят на хазарта в затвора. Покерът беше забранен, но ние постоянно го играехме, когато наоколо нямаше надзиратели. Дори футболът и волейболът на двора често се играеха за пари. И аз като другите взех да се разхождам с пари, натъпкани в пояса. Това беше единственото място, което надзирателите рядко претърсваха — сигурно имаше някаква забрана.
Открих, че все повече се пристрастявам към хашиша. Лесно се набавяше от Зиат. Действителността беше в застой. Наркотикът ме обвиваше в мъгла, която помагаше времето да минава по-бързо. Водопроводната тръба до клозетната дупка в стаята ми бе тюрк малъ. Беше счупена, ръждясала и разядена. Но вътре имаше достатъчно място, за да мушна малко хашиш. Надзирателите мюсюлмани считаха клозета за айьп, срамно място, така че това бе чудесно скривалище. Те никога не пъхаха пръстите си в мръсната тръба.