Честита Нова година, Лил. Щастлива 1971-ва!
Няколко дни след настъпването на Новата година вратата на кауша се отвори и пазачите хвърлиха вътре нов затворник. Казваше се Вилхелм Вебер и беше германец. Първите дни ходеше от килия на килия и се хвалеше пред всеки затворник на немски или на английски, или на завален турски.
— Я, я — разправяше на Попай. — Карам състезателни коли в Монте Карло. Я, гмуркам се от скалите в Акапулко.
— Бре, момче! — възкликна Попай. — Не ми подсказвай, чакай сам да се сетя. Бас държа, че си се качвал и на Матерхорн.
— Я, я. Точно така. Я.
— Тоя е най-големият тъпанар на света! — изохка Попай. Но като се има предвид кой го казваше, бе направо комплимент.
След няколко дни целият кауш не можеше да понася Вебер. Никой не искаше да разговаря с него. Внезапно той престана да се хвали, затвори се в килията си и взе да пише писма.
Никой не го безпокоеше. Изглежда, пет пари не даваха за него. Само аз ли разбирах? Вебер играеше някаква игра. Нарочно накара всички да се вбесят от него. Може би искаше да го оставят на мира. Тихичко разпитах моите приятели за разговорите им с Вебер. Както и очаквах, никой не знаеше нищо лично за него. Вебер пред никого не беше споменавал дори защо са го арестували. Само куп глупости.
— Той е идиот — подхвърли Попай.
Не бях чак толкова сигурен.
Не знаех що е студ до идването на зимата в затвора.
Каменните стени и железните решетки не задържаха топлина. Няколко радиатора бяха пръснати под прозорците, но работеха едва-едва. А доста често дори никак. Повечето пъти сутрин, когато се събудех, от устата ми излизаше пара. Открих, че грубите затворнически одеяла изобщо не топлят. Опитах да си обличам дебело бельо с дълги ръкави и крачоли, да си обувам чорапи преди лягане. Нямаше особена полза. Изпотявах се и от това ми ставаше още по-студено. Накрая взех да спя свит на кълбо, увит като пашкул в одеялото и чаршафа.
Да се събуждаш премръзнал всяка сутрин, ден след ден, беше много потискащо. После въобще да не можеш да се стоплиш, дори когато слабото зимно слънце се появи на небето; да стоиш цял ден със студени ръце и крака, макар постоянно да се движиш и да вършиш нещо; да изкараш още една дълга нощ заключен в килията — всичко това парализираше ума и тялото ми.
Патрик ми изпрати книга: „Един ден от живота на Иван Денисович“ от Солженицин. В Сибир наистина е студено. Колко много съчувствах на Иван.
Най-хубавият момент от седмицата настъпваше вечерта, когато идваше моят ред за горещата баня. Затворниците бяха разпределени по групи в различни вечери. Арне говори с Емин. Сложиха ме в неговата група. Шест-седем души се събирахме в кухнята след сайьм. От крана шуртеше студена вода. Чакахме прекрасния миг, когато ще пуснат топлата.
Не се знаеше колко време ще я има. Някои вечери едва успявахме да напълним мивката. Друг път изобщо не я пускаха. Но една вечер беше вряла и тече безкрайно дълго. Малката каменна стая се изпълни с кълба пара. Обгърна ни топла мъгла. Всички болки и ядове през деня сякаш изтекоха от мен. Изливах кана след кана с гореща вода върху главата си. Наслаждавах се на топлината. Напрегнатите ми мускули се отпуснаха. Като стоях в мокрото си бельо, топлината ме възбуждаше.
С Арне останахме в кухнята дълго след като другите от нашата група се прибраха по килиите си. Беше като в сауна. Къпах се, докато кожата ми заскърца. Арне имаше твърда гъба, изпратена от близките му в Швеция. Изтърка ми гърба с нея. Беше приятно. Гъбата раздвижи кръвта ми. Аз измих белия му кльощав гръб и кожата се зачерви.
— Арне, толкова си слаб. Винаги ли си бил такъв, или това е от турската кухня?
— Да. Никога не съм бил по-пълен. Много спортувах. Бягане през пресечена местност.
Личеше си по дългите му жилести крака.
— И аз доста бягах. По плажа в Ню Йорк.
— На мен ми приличаш по-скоро на плувец.
— И с това съм се занимавал. Бях спасител и карах сърф. Обожавам океана.
— Да, а сега си имаме мивка.
Погледнах през мъглата. Около вратата се мотаеха няколко затворници и ни наблюдаваха.
— Да. Мивка и арабески.
Арне хвърли безразличен поглед натам.
— Прави им удоволствие да гледат как хората се къпят с мокрото си бельо.
За мен нямаше значение.
— Трябва да им взимаме такса.
— Хич не ме интересува — рече Арне. — Свърших за тази вечер.
— Да. И аз съм гъбясал. Но се чувствам великолепно.
— Приятно е гърбът ти да е изтъркан и да си чист от време на време. Но, господи! Как бих искал да се пека гол на някой плаж.
— Продължавай да мечтаеш — казах аз.
— Това правя — отвърна Арне.
Усмивката на Йохан грееше по-силно от утринното слънце. След две години най-после беше излежал присъдата си. Подари ми персийската си кувертюра, която беше получил от един иранец.