— Внимавай с нея, Били — предупреди ме той. — Вътре има специален подарък. Пазех го в случай че ме метнат и не ме пуснат. Ще ти пиша — обеща Йохан. — Ще ти се обаждам. Ако имаш нужда от нещо, казвай. Говоря сериозно. Ще ти помогна с всичко каквото мога.
— Приятно пътуване. Пиши ми, когато се устроиш.
— Разбира се.
Гледах как Йохан излезе от кауша на свобода. Няколко секунди щастието му стопляше и мен. После мислено направих неволно сравнение. Аз бях все още вътре. Разгърнах кувертюрата с любопитство. В нея нямаше нищо. Внимателно я разгледах. По края бе украсена с дебела сърма. На едно място бе по-твърда. Обърнах се към стената, за да не се вижда от коридора какво правя. Внимателно издърпах конците, които държаха сърмата. Пила! Откъде ли я беше взел Йохан? Все едно. Важното бе, че я има.
Късно през нощта я опитах върху желязото на леглото си. Режеше чудесно. Реших да я запазя. Беше като капитал в банката. Пъхнах я в подвързията на дневника си.
На другия ден ме обзе още по-тежка депресия. Съседната празна килия на Йохан непрекъснато щеше да ми напомня нещо. Без много да му мисля, тръгнах да питам Емин дали не може да се преместя на втория етаж. Между Макс и Попай имаше свободно място. Емин се съгласи и след двайсет минути заживях горе. Попай беше щастлив и покрай бърборенето му денят мина по-бързо. Но вечерта отново изпаднах в лошо настроение. Бях в затвора вече от шест месеца, а все още не знаех дори каква е присъдата ми. Турската съдебна система действаше невероятно бавно. Беше глупаво от моя страна да вярвам, че ще мога скоро да се измъкна. Помислих си за Макс в съседната килия. Обещах си да поговоря по-подробно с него за бягството… за пресичането на границата към Гърция. Едно знаех със сигурност: не можех да издържам повече в затвора. Бях на двайсет и три. Пред мен бяха най-хубавите години. Турците бавно отнемаха от живота ми.
Накрая съм заспал. Събудих се посред нощ и чух тихо мърморене в килията на Макс. Почудих се кой ли може да е там толкова късно през нощта. Предпазливо се промъкнах до решетките. Напрегнах се да чуя гласовете в съседната килия. Имаше само един глас — на Макс. Виждах отражението му в стъклото на зарешетения прозорец отсреща в коридора. Стоеше пред отвореното си шкафче и тихо му говореше. Изкикоти се.
— Макс — прошепнах аз. — На кого приказваш? Той се извърна изненадан.
— Ъъ… странно… приятелят ми е вътре.
— Наистина ли?
— Да. — Той пак се обърна към шкафчето и се изкикоти.
— Ами не може ли да говориш малко по-тихо? Приятелят ти ми пречи да спя. Става ли?
— Да. Извинявай. — Той надникна в шкафчето и каза:
— Шшшт.
През следващите няколко седмици освобождаването на Йохан не ми излизаше от ума. Арне виждаше, че съм умислен. Нито веднъж не бях говорил с него за бягство. Знаех, че никога няма да се отнесе сериозно. Ще седи кротко в килията и ще си излежи присъдата, докато турците го пуснат. Чарлс бе съвсем към края на престоя си. А на Попай не можех да имам доверие, че ще пази тайна.
Тогава оставаше Макс. Отново го попитах за „Бакъркьой“. Бе изпълнен със съмнения. Но се съгласи с мен, че ако съдът ме изпрати в психиатрия за наблюдение, трябва внимателно да потърся някаква възможност.
Отново имах дело. Бях решил да предизвикам известно раздвижване. Когато най накрая денят дойде и войниците ме отведоха в съдебната зала, спуснах се към Йешил.
— Искам днес да питаш за гаранция — казах аз. — Мислиш ли, че шансовете ни са добри?
— Шьойле бьойле — отвърна Йешил на турски. — Не съм много сигурен, че моментът е подходящ.
— Виж какво, от шест месеца съм в този затвор, а ти още не си питал за гаранция. Кажи на Беяз и Сия, че искам днес да поставят този въпрос.
Йешил се замисли.
— Може би ще е по-добре ти сам да го направиш — предложи той.
— Чудесно. Точно така ще постъпя.
За кой ли път съдът въплъщаваше безсмислието на турското правосъдие. Първо говори съдията, после адвокатите ми, сетне прокурорът, след това пак съдията. Никой не ме попита нищо. Така че аз избрах една пауза в процедурата. Изправих се и вдигнах ръка. Съдията ме погледна изненадан. Каза нещо на Йешил.
— Какво искаш? — попита Йешил.
— Знаеш какво искам.
— Добре. Кажи го на съда.
— Вече шест месеца съм в затвора — рекох аз. — Здравето ми започна да се влошава. Зъбите ми също. Имам проблеми със стомаха си. Много съм потиснат. Бих искал съдът да ме пусне под гаранция, за да изляза и да мога да се грижа за здравето си.
Йешил преведе думите ми и съдията само силно се изсмя. Обсъди нещо с адвокатите ми. Войниците пак се наканиха да ме отведат.