Полис баба ме преведе през едно помещение, което бе по-мръсно от всичко видяно в затвора. Стените някога са били варосвани, но сега изглеждаха тъмносиви, дори черни в ъглите. Стените и таваните се съединяваха в дъги, а не под прав ъгъл. Зданието приличаше на средновековна тъмница. Потреперах от студения влажен въздух.
На едно легло седяха санитари и играеха карти с две тестета. Покровителят ми ме преведе покрай тях през отворен свод във втора стая. Веднага ме поразиха шумът и усещането за непрекъснато хаотично движение.
В близкия ъгъл, точно до стената, където санитарите играеха карти в първата стая, Полис баба ми показа едно легло. То бе заето от някакъв дебелак с тлъсто лице и мръсна пижама. Той хъркаше доволно въпреки ужасния шум, който цареше в стаята. Полис баба ми даде знак, че мога да заема леглото. Аз просто стоях и се опитвах да придам неопределен израз на смаяното си лице. Леглото беше на изгодно място, близо до закрилата на санитарите. Исках го. Но нима можех да рискувам и да се покажа достатъчно нормален, за да предложа на стария санитар подкуп?
— Не бу? — попита един развлечен мъж до лакътя ми. Дръпна ме за ръкава на пижамата.
— Не бу? — измърмори друг луд зад гърба ми. Хвана русата ми коса.
Полис баба изръмжа и ги прогони. Усмихна ми се. Отново посочи, че мога да се настаня на леглото. Тогава като че за първи път видя, че е заето. Но това не представляваше никакъв проблем. Просто протегна огромните си ръчища и търкулна спящия на пода.
— Аллах! — извика дебелият луд уплашено. Полис баба изръмжа. Мъжът офейка.
Погледнах леглото. Цялото беше в жълти петна от урина. Сигурно между гънките на скъсаните чаршафи гъмжеше от въшки.
— Пис (мръсно) — измърморих аз. Не бях толкова луд, че да спя в тази гнусотия.
— А? — попита Полис баба в недоумение. После се сети. Сивкавото му лице се разтегна в златозъба усмивка. Изрева нещо. Услужлив старец в оръфана пижама хукна и след миг се върна с тънко, скъсано парче сив плат; предположих, че е чист чаршаф. Смъкна стария мръсен чаршаф от леглото и го смени с новия, който не изглеждаше по-чист.
Полис баба показа двайсет лири. Изсумтях, което той явно взе за съгласие. Можеше да си ги вземе от моята столирова банкнота по-късно. После се обърна и обсипа с порой ругатни неколцината болни, които стояха наблизо. Думата „турист“ се долавяше съвсем ясно. Изглежда, им казваше, че това легло е мое и не трябва да ме безпокоят.
Седнах на леглото и се облегнах на сигурно място в ъгъла до стената. Огледах новия си дом.
— Сигар? — попита ме някакъв гол мъж. Протегна ръка към мен. — Сигар? Сигар?
Нищо не отговорих.
Беше млад и слаб и имаше болнав вид. Ребрата му се брояха. Лявата му ръка плътно прикриваше слабините, докато дясната стоеше протегната към мен. Върховете на пръстите му бяха изгризани до кръв.
Питаше ме монотонно, без да спре:
— Сигар? Сигар? Сигар?…
Наобиколиха ме и други и също взеха да викат:
— Сигар? Сигар?
Минаха няколко минути. Когато видяха, че не реагирам, някои си отидоха. Но голият продължаваше да стои.
— Сигар? — рече тихо той. Поклатих глава. Нищо не отговори. Продължи да стои пред леглото ми, треперейки от студ, и да ме зяпа с невиждащ поглед.
Като избягвах очите му, огледах стаята. Приличаше на чудновато цирково представление — с тази разлика, че и аз участвах в него, а не бях сред публиката. В „Сагамалджълар“ винаги беше много шумно, но тук бе по-лошо. Носеха се най-различни еднообразни провлечени напеви и монотонно мънкане. На фона на това постоянно бръмчене се водеха разгорещени разговори, съпроводени от крясъци. От време на време въздухът се раздираше от някой и друг пронизителен писък. Едни се караха на висок глас за чаршафи, одеяла, легла и цигари. Други просто седяха на леглата и си мърмореха нещо… клатеха се, пищяха, смееха се, плачеха. Из стаяха безцелно се разхождаха мръсни вонящи мъже, или чисто голи, или увити в скъсани почернели чаршафи. В това сякаш се забелязваше известно постоянство. Стори ми се, че следват някакъв странен, ненормален ритъм. Трети обикаляха стаята като зверове в клетка. Движеха се безпрепятствено между претъпканите разхвърляни легла и дебнеха да открият нещо. Други пък се влачеха с ококорени, невиждащи очи, потънали в мълчание.
През няколко легла от мен седеше блед стар турчин с дълги щръкнали мустаци, каквито носят шведските портиери. Приличаше на мистър Свенсон, портиера от комикса за Арчи. На лявата му буза точно под окото имаше голяма кръгла буца, която изглеждаше твърда като орех. Беше припрян, нервен дребосък. Надзърташе в кръгло джобно огледалце и разглеждаше противната си буца от всеки възможен ъгъл, като не преставаше да я търка с трите пръста на лявата ръка. Насреща ми някакъв седеше на леглото и мърмореше: „Амъна койдум.“ Бях чувал този израз и преди в „Сагамалджълар“. (Буквално означава: „Да ти го напъхам в …“, но в затвора турците го употребяваха, както американците казват: „Тъй, тъй.“) „Амъна койдум“, говореше на леглото си. „Амъна койдум“, мънкаше на краката си. „Амъна койдум“, разправяше на тавана. „Амъна койдум“, повтаряше на побелелия старец до него, пенсиониран съдия, който беше полудял и сега през цялото време старателно преписваше правни документи и ги събираше на куп в една папка. Срещу тяхното легло друг пък шепнеше някакво заклинание на броеницата си от маслинени костилки. Никой не обръщаше внимание на другите.