— Англичанин ли сте? — попита ме дрезгав глас.
Обърнах се и видях висок турчин с мъртвешки вид, прошарена брада и посивяла кожа като пергамент. Посребрената му коса бе силно сплъстена и подчертаваше формата на черепа му. Големи кичури от нея бяха паднали или оскубани.
— Англичанин ли сте? — повтори той с типичен английски акцент. Звучеше просто невероятно в пожълтялата му уста.
— Американец съм — отговорих.
— А, да, Америка. Казвам се Ахмед — усмихна се турчинът. — Учил съм в Лондон дълги, дълги години.
Повървя до мен двайсетина минути, като ми разправяше за пътуванията си до Лондон и Виена преди време. Учил икономика. Работил из цяла Европа. Разказах му за моето следване и как го бях зарязал, за да пътувам по света.
Погледна ме многозначително.
— Твърде далече сте отишли.
— Да, така изглежда — съгласих се тъжно. Тогава любопитството ми надделя.
— Откога сте тук? — попитах аз. — И защо? Лицето му не промени изражението си. Отвърна тихо:
— Мисля, че говорихме достатъчно за днес. А сега ви желая лека нощ.
После, докато гледах след него, Ахмед се загърна в дрипите си. Застана на четири крака и запълзя към мръсната тъмнина под дървената платформа във формата на буквата „L“.
На другата сутрин ме извикаха в кабинета при трима турски лекари. Всички знаеха доста добре английски.
— Добро утро. Как си, Уилям? — каза единият, който бе явно най-главният.
Нищо не отговорих.
— Защо си тук, Уилям? — попита гой.
Пак нищо не отговорих. Очите ми бяха сведени надолу. Стоях в средата на малката стая и се мъчех да се напрегна. При дадените обстоятелства това никак не беше трудно. Тялото ми започна да потръпва.
— Искаш ли да седнеш?
— Не — отстъпих в ъгъла.
— Какво ти е, Уилям? Защо си тук?
— Изпратиха ме.
— Кой те изпрати? Мълчание.
— Болен ли си? Лошо ли ти е? Имаш ли някакви проблеми? Можем ли да ти помогнем с нещо? — Въпросите бяха изречени спокойно, но категорично. Вторият лекар вписваше данните в един картон.
— Изпратиха ме от затвора. Не, от съда — изревах внезапно. — От затвора. Не знам. Не знам. Какво правят с мен?
— Имаш ли някакви проблеми?
— Имам такъв… — гласът ми заглъхна. После изведнъж се спуснах към лекаря, който пишеше в картона. — За какво, по дяволите, драска всичко това?! — изкрещях аз. — Да не мислите, че съм животно? Какво правите с мен? Не съм животно, че да ме затваряте в клетка!
— Успокой се, Уилям. Какво има? Ние сме тук, за да ти помогнем…
— Проблемът ми е, че… ме бутнаха в този затвор… мъча се да си водя бележки… някога бях умен… учех в университет… пишех… сега не мога да прочета и една книга… постоянно ме зяпат… не мога да напиша писмо на родителите си… забравям…
Изтичах в ъгъла и се обърнах с лице към стената, за да се скрия от тях.
Лекарите си казаха нещо на турски. Не разбирах какво говорят. Не знаех дали номерът ми е минал и доколко съм успял да ги убедя. Чудех се дали да не се нахвърля върху лекаря и да го ухапя по носа за по-убедително.
— Какво искаш да направим, Уилям? Искаш ли да останеш тук?
— Не искам да остана тук.
— Искаш ли да се върнеш в затвора?
— Не искам да се върна в затвора. Там искат да ме убият. Заключват ме в клетка като животно!
— Защо не седнеш на стола? — попита ме тихо лекарят.
— Не искам да сядам на проклетия ви стол! — изкрещях аз и го ритнах. Санитарят на вратата понечи да тръгне към мен. Лекарят вдигна ръка да го спре.
— Пет пари не давате. Все ви е едно дали ще живея, или ще умра. И вие сте като другите. Всички искате да ме затворите и да ме убиете. Не искам да стоя тук!
Хукнах през вратата, откопчих се от ръцете на санитаря и избягах във втората стая. Сгуших се на леглото си, просто не можех да повярвам какво съм направил.
След няколко минути при мен дойде единият от лекарите. Той бе мълчал по време на прегледа. Сега се опита да ме успокои.
— Върни се. Няма нищо. Върни се. Последвах го. Дръпна ме в друга стая.
Посочи ми един стол. Седна срещу мен. Постави и двете си ръце на голите ми колене и каза тихо:
— Мисля, че мога да ти помогна. Бих искал да се свържа с американския консул и да говоря с него. Не мога да ти помогна тук, в това отделение. Бих искал да те взема в моето. Но не мога да го сторя, без консулът да дойде и да гарантира за поведението ти.