Продължих да гледам безизразно, макар че главата ми се въртеше. „Ако консулът гарантира за мен!“ Това означаваше, че неговото отделение сигурно не се охранява. Няма решетки и стени. Само лекари, които помагат на такива нещастни болни като мен. О, много добре си представях всичко! Ще постоя няколко дни, ще се разхождам из парка, ще разговарям с дружелюбния доктор, който още държеше ръцете си върху коленете ми. После ще духна като вятър. Няма да има вече „Бакъркьой“. Няма да има „Сагамалджълар“. Сбогом, Турция!
Лекарят ми разреши да се обадя по телефона. Позвъних на Уилард Джонсън, заместник-консула. Като се мъчех да скрия вълнението в гласа си, обясних какво е положението. Ако дойдеше тук и говореше с лекарите, те щяха да ми помогнат. Обеща ми, че скоро ще ги потърси.
Като се върнах на леглото си, почти усетих вкуса на свободата. Можех да мина и без дупките в западната стена. Трябваше само да поддържам убеждението у доктора, че много се нуждая от помощ, и скоро щяха да ме преместят на броени сантиметри от свободата.
Под влияние на показните уроци на четиристотин и петдесетте смахнати в тринайсето отделение взех да прибавям все повече и повече лудост към номера си. Исках да направя необходимото впечатление, в случай че лекарите ме наблюдават. Скоро започнах да се напикавам в леглото и да се изхождам на пода. Повечето от най-лудите болни винаги бяха чисто голи. Затова няколко сутрини подред скривах парите си в една дупка в дюшека, смъквах пижамата и изтичвах на двора. Като че точно това се очакваше от мен. Ако помогнеше номерът ми да мине, тогава всички неприятности от ходенето гол сред лудите нямаше да бъдат напразни. Но санитарите не ми обърнаха никакво внимание. Беше им все тая, че се е появил още един съблечен глупак. Само Полис баба като че се разтревожи. Пренебрегнах протестите му. Единствените, които проявиха интерес към голотата ми, го направиха по съвсем други причини. Затова се отказах.
С часове обикалях на колелото.
Минаваха ден след ден. Нищо не се случваше. Защо консулът не идваше? Може би бе идвал, но не го бяха пуснали да ме вили. Защо не получавах никакво известие? Защо още се намирах в тринайсето отделение? Мислите ми бавно се превърнаха от фантазии за бягство в мъчителни съмнения.
Подкупих един санитар, за да се обадя по телефона. Отново позвъних на Уилард Джонсън. Той пак ми обеща, че ще предаде на консула.
Един ден, както си седях на леглото, към мен се приближи нисък турчин със зловещ вид. Може би имаше трийсетина години. Беше слаб, без да е кльощав. Пижамата му изглеждаше спретната и доста чиста, сигурен признак, че бе по-нормален от повечето болни. Имаше трескави, блестящи, ужасни очи. Доближи се, впил поглед право в лицето ми. Каза на безупречен английски:
— Никога няма да излезеш оттук.
Изстинах. Кой беше този човек? Какво знаеше?
— Мислиш си, че ще постоиш малко и после ще те пуснат — продължи той. — Но не е вярно.
— Кой знае? — вдигнах рамене, като се опитах да си придам нехаен вид. Мускулите ми се стегнаха. — Откъде знаеш английски?
— Учил съм. Навън.
— Какво правиш тук? — попитах аз.
— Докараха ме.
— Кой?
— Те.
— Аха, ами отдавна ли си тук?
— Да, от много отдавна. Много беше приказлив, няма що.
— Защо не си отидеш?
— Не мога. Те не ме пускат.
Не можех да кажа, че не са прави. Явно беше побъркан. От очите му ме побиваха тръпки. Бяха набраздени от изпъкнали червени жилки като малки сурови яйца. Дори само от разговора с него се чувствах неловко.
— И теб няма да те пуснат.
Не знаех откъде има тези сведения. Но самодоволното му уверено държане ме ядоса.
— Ти пък откъде знаеш? Ще ме пуснат.
— Не, никога няма да те пуснат. Ще ти обещаят, но ще останеш. Никога няма да си отидеш оттук.
Обърнах му гръб с надеждата, че ще се махне. Разговорът не ми харесваше. Човекът явно бе луд. Иначе нямаше да е тук. Защо тогава спорех с него?
Той седна без покана на леглото ми. Каза, че името му е Ибрахим. Изпроси цигара и продължи потискащия си брътвеж. Ужасно ми се искаше да го изгоня. Но това щеше да изглежда като признание, че не мога да го разубедя. Постоянно му набивах в главата, че той може да е тук завинаги, но аз скоро ще си ида.
Опита се да ми обясни положението.
— Всички идваме от една фабрика — рече той като баща, който поучава детето си. — Понякога фабриката произвежда калпави машини, които не работят както трябва. Докарват ги тук. Калпавите машини не знаят, че са калпави, но хората във фабриката знаят. Те ни докарват тук и ни оставят.
— Теб може да те държат тук, но аз ще си ида.
— Не. Никога няма да си идеш. Ти си една от дефектните машини.