Девета глава
С всеки изминал ден в „Бакъркьой“ се чувствах все по-откъснат от действителността. Лудостта, която ме заобикаляше, изглежда, беше заразителна. Стените ме потискаха. Постоянното бърборене и крясъците на болните ме измъчваха. Трябваше ла се махна от тринайсето отделение. И то колкото се може по-скоро.
Срещу подкуп от петдесет лири Полис баба се съгласи да изпрати телеграма от мое име в американското консулство до Уилард Джонсън. Опитах се да я напиша така, че да звучи отчаяно. Той трябваше да дойде и да убеди лекаря, че могат да ми имат доверие. Тогава щяха да ме преместят в неохраняваното отделение, на една крачка от свободата. Джонсън не се обаждаше.
Минаха няколко дни. Ибрахим все така навестяваше леглото ми. Разправяше ми, че не знам какво правят с мен. Защото калпавите машини не знаят, че са такива.
Започна да ми се струва, че Ибрахим е прав. Уилард Джонсън продължаваше кой знае защо да мълчи. Лекарите вече не се занимаваха с мен. Взех да проучвам западната стена. Сега ли да опитам, или да изчакам? Ако ми дадат „свидетелство за лудост“, ще мога и по-късно да се опитам да я прескоча. Всъщност вероятно точно така ще се наложи да се измъкна. Ако наистина ме сметнеха за луд, тогава нямаше да ме пуснат по друг начин. Изглеждаше странно, но аз като че ли се опитвах да докарам нещата до положението, което предсказваше Ибрахим.
Една сутрин, когато се събудих рано от мюсюлманските молитви, се измъкнах от леглото и отидох на колелото да мисля. На минаване през третата стая видях лудите да се молят, ръководени от стария белобрад ходжа, който отдавна бе станал духовният баща на тринайсето отделение. Някои от молещите се имаха специални килимчета за тази цел. Други разполагаха само с парче чаршаф или одеяло. Двама парализирани луди в края с мъка изпълняваха ритуала с навеж-дането и клякането. Често преплитаха крака и падаха на пода.
Като слязох долу, заварих колелото празно. Обикалящите през нощта си бяха отишли, а тези за през деня още спяха.
Дрипави фигури лежаха пръснати из ъглите на стаята. Гушеха се на групички в тъмнината под платформата. Колелото беше пусто. Изглеждаше странно. Никога досега не го бях виждал спряно. Винаги се движеше и все в една и съща посока. Но защо, запитах се аз? Защо всичко трябва да е винаги едно и също? Какво ще стане, ако тръгна в обратната посока? Обратно на часовниковата стрелка? Когато другите се събудят, дали ще ме последват? Реших да опитам.
Така тази сутрин първата спица на колелото взе да се върти едва-едва в неправилна посока. Обикалях сам около грамадната каменна главина на колелото с равномерно хипнотизиращо темпо. Бавното кръгово движение в мрака действаше много успокояващо. Сигурно щях да вървя така доста дълго, но дойдоха двама турци и започнаха да обикалят в обичайната посока. Направиха ми знак да се обърна. Поклатих глава. Приканих ги да тръгнат в моята посока.
— Гяур! — изсумтяха те и продължиха да се тътрят обратно на часовниковата стрелка.
Вървях от вътрешната им страна. Всеки път, когато се разминавахме, те се опитваха да ми препречат пътя. Но аз бях решил да не отстъпвам и да ги накарам да минават покрай мен. Кой знае защо, това ми се стори важно. Превърна се в спорен въпрос. Трябваше да се боря с лудостта около себе си.
От тъмнината се приближи Ахмед. Дръпна ме настрана. Събуждаха се и други турци и се присъединяваха към колелото.
— Добрият турчин винаги се движи надясно — обясни Ахмед. — Лявото е за комунистите. Дясното е добро. Трябва да вървиш надясно. Иначе ще си имаш неприятности.
И аз се обърнах надясно. Донякъде беше по-добре, всички се носехме заедно по пътя си за никъде. Изглежда, добре си подхождах с мълчаливите луди. Движехме се в кръг с успокоителен ритъм. Опитвахме се да задържим устрема на времето. Сигурно и след години същите тези луди щяха да вървят около същото това колело в същата посока, с единствената разлика, че аз нямаше да съм с тях. Положително. Дали? За миг през съзнанието ми премина видение: рус идиот, увит в парче дрипа и с плаща на лудостта, се върти безконечно в колелото. Изведнъж тьмницата ми се стори много зловеща. Бързо се качих горе.
По-късно сутринта Ибрахим отново ме притисна до стената.
В цяла Турция той беше най-големият специалист по въпроса за добрите и скапаните машини. Уверяваше ме, че аз почти сигурно съм калпава машина. Никога нямало да напусна „Бакъркьой“. Видът му наистина взе да ме тревожи. В очите му имаше странна светлина, която ме притесняваше много повече, отколкото бях готов да призная. Все по-трудно ми беше да не обръщам внимание на бръщолевенията му.