Тази нощ лежах и се взирах през цепнатината в дървения капак на прозореца. Над тринайсето отделение изгря бледо пълнолуние. Писъците се усилиха. Кротките луди взеха да буйстват. А състоянието на буйните се влоши още повече. Въздухът се наелектризира. Усещах как през мен минава ток. Якуб, онзи, който бе убил сестра си, се втурна в стаята. Същия ден следобед бяхме изпушили заедно една цигара. Пижамата му беше спретната и чиста. А сега бе гол, беснееше и неистово крещеше. По лицето му имаше пресни драскотини, от които течеше кръв. Дотичаха санитари и го повалиха на земята. Стегнаха ръцете му с каиш, дебел кожен колан, който се препасваше здраво около кръста. Той държеше ръцете му отпред в кожени белезници. Гол, с изключение на колана, и като псуваше високо пазачите, Якуб бе свален в мазето.
Изчаках няколко минути. Когато пазачите се върнаха, слязох долу.
Чувах виковете му от някаква стая отзад до карцера. Но като минах покрай колелото и отидох там, видях, че не е затворен в него. Вместо това беше вързан за краката и ръцете на едно легло до стената. Няколко болни го бяха наобиколили. Един клечеше на леглото и дърпаше Якуб за члена, теглеше го, като че е гумен. Друг го опипваше отдолу и се мъчеше да бръкне с пръсти в ануса му. Трети, гол и също с каиш, се беше надвесил над него, бръщолевеше нещо и го лигавеше по лицето. Това като че най-много вбесяваше Якуб. Той се хвърли напред да ухапе натрапника по лицето. Псуваше и се мъчеше напразно да се освободи от въжето и колана. Санитарите се бяха погрижили да не се качи горе тази нощ.
Втурнах се вътре. Нахвърлих се върху мъчителите му и ги прогоних. Те се пръснаха. Но щяха да се върнат веднага, щом се махна. Опитах се да поговоря с Якуб, да му кажа, че ще го развържа. Но той не ме позна. А и аз не можах да го позная. Не приличаше на човека, с когото бях прекарал последните няколко дни, не беше същият, с когото бяхме разговаряли и се бяхме хранили заедно.
Тялото му се изви и обтегна въжетата. Изрева срещу мен. Изопна врат, от устата му пръскаха слюнки. Зъбите му хапеха във въздуха.
Не го развързах. Какво можех да направя? Оставих го на съдбата му.
През цялата вечер се разнасяха буйни крясъци, химн към пълнолунието. Санитарите раздадоха допълнителни дози от лекарствата за през нощта. Над тринайсето отделение се възцари тревожна тишина. Легнах и взех да си спомням разни легенди за върколаци в планините.
Събудих се посред нощ от сърдитите крясъци, носещи се от мястото, където санитарите играеха карти. Един гол луд, вързан с колан, политна в нашата стая. Блъсна се в леглото ми. После стана и се втурна отново към санитарите, като крещеше с все сила.
— Осман — извика един от тях.
Огромният побойник дотича като вярно пале. Сграбчи голия и го запрати в третата стая. Като не можеше да смекчи падането си с ръце, той се тресна с все сила в някакви легла и се строполи на пода. Осман постоя известно време, после се обърна и се върна в първата стая.
Но след миг онзи се надигна от каменния под. Отново тръгна към санитарите. Лицето му бе подуто. От устата му течеше кръв. Спря се до леглото ми на крачка от първата стая. Вече не крещеше, а плачеше. Помъчи се да каже нещо на санитарите, но гласът му се пресече от кратки хлипания. Стори ми се, че моли да го изслушат. От близките легла се развикаха да млъкне. Той се обърна натам, като продължаваше да плаче, и се опита да им обясни нещо, което изглеждаше толкова важно, че бе готов и да яде бой заради него.
Осман се приближи. Хвана лудия отзад. Удари лицето му в стената до краката на леглото ми. Измъченият луд се изви и заби зъбите си в едрото рамо на Осман. Осман изрева. Сграбчи болния за косата и изви главата му назад. Човекът сигурно щеше да рухне, след като Осман го прасна с коляно между краката, но Осман го държеше за косата. Огромната му ръка се стовари няколко пъти в лицето на лудия. Осман удряше с опакото на ръката си, както обичаше да бие Хамид. Чаршафът до краката ми се опръска с кръв.
Накрая Осман грабна колана в една ръка, а косата на болния в другата. Повлече го по коридора и се спря пред витата стълба. Засили се и го хвърли към тъмницата. Тялото му изтрополи но камъка. Търколи се в мазето. Осман затръшна вратата с решетките. Отдолу не се чуваше нищо. Беше тихо.
Така ли става всичко? — питах се аз. Може би никога не пускаха хората оттук. Просто зарязваха калпавите машини, докато съвсем се повредят, и после ги хвърляха в мазето.
На другата сутрин всички се събудихме от пронизителен нечовешки писък. Замаяна от срещата си с пълнолунието, лудницата бавно се съвземаше. Болните се гледаха странно. Последва втори безумен писък.