Но идваше отвън.
Изтичах до един прозорец. Надойдоха и други. Върху стената до главния вход бе кацнал паун. Мяташе се в агония. Беше се оплел сред усуканата в бръшляна ръждясала бодлива тел. От красивите му пера капеше кръв. Гърчеше се и разкъсваше месото си на смъртоносните шипове. Колкото по се бореше, толкова по-безнадеждно се оплиташе. Неколцина взеха да викат, да пляскат с ръце и да се смеят истерично. Гледах мълчаливо, докато птицата крещеше и се мяташе в продължение на около половин час. Най-сетне умря.
Същата сутрин санитарите откриха, че един от старите хроници е свършил през нощта. Завиха го в мръсния му чаршаф и го изнесоха да прекара остатъка от вечността, потънал в собствените си изпражнения.
Отново се сетих за западната стена. Удобните опори за краката изглеждаха още по-примамливи. Но къде щях да отида? Какво щях да правя? Аз бях затворник не само в „Бакър-кьой“, но в цяла Турция. Трябваше ми паспорт. И приятели отвън, които знаят какво да предприемат.
Нямах нужда единствено от непрекъснатите подигравки на Ибрахим.
Всеки път, щом видех подсмихнатото му лице, таваните на „Бакъркьой“, които и без това бяха ниски, като че още повече се снишаваха. Бях заобиколен от толкова много луди, че се задушавах. Мръсотията, вонята, въшките, крясъците и бълнуванията, втренчените погледи на хората с болни мозъци, всичко това все повече ме потискаше. Ибрахим продължаваше да ми повтаря, че съм една от бракуваните машини на фабриката, и аз започвах да му вярвам. Силата на внушението, съчетана с ужасната действителност, която ме заобикаляше, ме тласкаше към ръба.
Веднъж, когато обикалях колелото рано сутринта, внезапно ми хрумна отговорът. Да, отговорът, с който щях да изляза срещу аргументите на Ибрахим.
Малко след закуска той отново ме потърси.
— Още ли не вярваш, че си калпава машина? Ще видиш. Ще разбереш. По-късно, ще видиш.
— Ибрахим — казах, — аз вече знам. Знам, че си калпава машина. Затова хората от фабриката те държат тук — сниших глас. — Знам, защото и аз съм от фабриката. Аз правя машините. Тук съм само за да те проверя…
Ибрахим присви очи. Бързо стана от леглото ми и си отиде.
Десета глава
Събудих се изпълнен с очакване. Това бе седемнайсетият ден от идването ми в „Бакъркьой“. Разпореждането на съда изтичаше днес. Лекарите трябваше да направят заключение. Знаех, че ще ме върнат в „Сагамалджълар“. Бях нормален. Очевидно мястото ми не беше в „Бакъркьой“.
Дойдоха войници да ме вземат. Натовариха ме отзад в една камионетка и ме откараха в затвора. Беше странно, но с нетърпение очаквах да се върна в стария кауш. Ако ще ме затварят, предпочитах да бъда с приятелите си.
Щом пазачът ме бутна в кауша, посрещна ме изсвирването на Харпо Маркс.
— Попай!
— Хей, Уили — извика той. — Как е откачалнята? Имаше ли мацета там? Какво стана? Само не ми казвай, че не си луд.
Засмях се.
Попай понижи глас.
— Нямаше ли възможност да избягаш?
— Ами, мисля, че можеше да стане. Но какво щях да правя тогава?
— Какво искаш да кажеш?
— Къде щях да ида? Бях по пижама.
— Уили! — Арне дотича и ме потупа по рамото. Тикна ми в ръцете чаша чай. Опитах го.
— Ааа! Слаб е. Арне сви рамене.
— Ами Зиат — рече той. — Какво да се прави? — Йорданският пласьор на наркотици още държеше монопола над чаената концесия.
— Хайде — каза Попай и ме дръпна за ръката. — На волейбол. Можем да спечелим по сто лири от двамата новички датчани, с които съм се уговорил.
— Почакай малко. Първо искам да поздравя всички. Къде е Чарлс?
— Горе — отвърна Арне. — Събира си багажа. — Багажа ли?
— Местят го. На един остров.
Качих се. Чарлс се беше навел над леглото и подреждаше купчина книги.
— Здрасти, Чарлс. Той вдигна глава.
— Здравей, Уили. Значи се върна. Как беше?
— Шьойле бьойле. Какви са тия работи за острова? Чарлс взе някаква карта.
— Имрали — отвърна той и посочи една точица в Мраморно море. — Още преди месеци подадох молба. Консулът дойде със съответния формуляр. Каза ми, че мога да поискам да ме преместят. Турците разрешават, когато присъдата ти е одобрена от Върховния съд в Анкара. Но дълго време нищо не ми отговориха. Реших, че са се отказали. После изведнъж се съгласиха. Тръгвам тия дни.
— Защо искаш да отидеш там?
— Да работя. Консервират зеленчуци и плодове. Ще се попека на слънце.
— Има ли други американци? Чарлс сви рамене.
— Не знам. Мисля, че няма други чужденци, но ми е все едно. Имам нужда от раздвижване. Трябва да се махна от тоя бардак.
— Е, дано да ти хареса. Чарлс се ухили.
— Спомнете си за мен следващата Коледа. Ако си правите пити с мармалад, не забравяйте, че аз съм го консервирал.