Следващата Коледа. Сто на сто няма да прекарам друга Коледа тук. Доброто ми настроение се изпари. Още бях в затвора, а грандиозният ми план се бе провалил.
Насочих се към миризмата на гастро. С Макс анализирахме прекарването ми в „Бакъркьой“. Той смяташе, че съм допуснал грешка в начина, по който съм разговарял с лекарите. Като съм отвръщал на въпросите им, съм доказал, че съм нормален, или поне прекалено нормален за „Бакъркьой“, прекалено с всичкия си, за да ми дадат „свидетелство за лудост“.
— Трябваше да прескоча стената — казах аз.
— Коя стена?
— Западната. Имаше големи дупки в мазилката. Лесно можех да се покатеря.
— Западната… — измърмори Макс. — Добре че не си го направил.
— Защо?
— Ами защото зад тази стена е дванайсето отделение. За наркоманите. Аз прекарах там известно време. Щеше да скочиш право в дванайсето отделение. От лудите престъпници да се натресеш при наркоманите.
Отговорникът Емин отключи килията. После ми донесе писмо, пристигнало в мое отсъствие. Сгря ме отвътре, като го видях. Две-три минути съзерцавах плика, преди да го отворя. Седнах кротко на леглото и го прочетох няколко пъти. „Писмата ти ми помогнаха да преживея доста тежък период — пишеше Лилиан. — Разтрогването на един брак, дори когато е несполучлив, те изпълва с ужасно чувство за провал. Ти ми помогна да осъзная цената си. Запали отново в мен жаждата за приключения.“ Лилиан бе напуснала работата си в Хар-вард и се беше присъединила към група алпинисти, които заминаваха на експедиция в Британска Колумбия. Браво на нея. Поне един от нас можеше да се радва на света. Може би писмата й щяха да ме спасят от този ад.
Най-голямата изненада при връщането ми беше Вебер, новият немец, който обичаше да се хвали дори повече от Попай. Вебер ходеше важно из кауша, като че беше негова собственост. Носеше пълна чанта с инструменти — отвертки, клещи и разни други дреболии. Не можех да повярвам. Попай ми каза, че Вебер някак е успял да се уреди за помощник на турските електротехници и водопроводчици. Никой не знаеше как го е постигнал. Обикновено турците не обичаха да дават работа на чужденците. Така че сега всеки ден Вебер го пускаха да излиза от кауша.
— Директорът, той прави мен шеф. На всички работи в затвора. Я, я — заяви Вебер на Попай. — Аз работи добре. Я, я. Оправям, поправям.
— Ще ми се да го цапна право в мутрата тоя, дето вика я, я — измърмори Попай.
Вебер се отдалечи. Определено беше противен. Но все пак не мислех, че е толкова глупав, отколкото се прави. Беше си наумил нещо.
Няколко дни преди Чарлс да замине за Имрали, приятелката му Мари Ан дойде от Америка да го види. В затвора щеше да я доведе Уилард Джонсън от американското консулство. Чарлс ме помоли да отида в стаята за свиждане и да занимавам с приказки Уилард, докато те с Мари Ан седят в другия край на дългата маса.
Тя беше много красива жена. Имаше прозрачна бяла кожа и дълга кестенява коса. Погледът ми постоянно се стрелкаше към нея, докато задавах въпроси на Уилард.
— Какво става? — казах ядосано. — Защо не се обадихте на психиатъра? Защо не ми помогнахте? Цял живот ли искате да гния в тоя затвор?
Уилард беше малко смутен. Приличаше ми на възпитаник на най-престижните училища в източните щати, добронамерен, но явно се чувстваше неловко в затвора в компанията на осъдени. С елегантния си костюм и вратовръзка на райета щеше да е по на място в някой мъжки клуб в Ню Йорк или на борсата. Пълното му лице бе почервеняло.
— Чакай малко, Били. Не е толкова лесно.
— Не искате ли да ми помогнете? Хич ли не ви е грижа за мене?
— Не е толкова просто. Били — отвърна твърдо Уилард. — Лекарят пожела да дам гаранция, че няма да се опиташ да избягаш. Отделението, където искаха да те вземат, не се охранява.
— И какво от това?
— Е, как можехме да им дадем гаранция? Откъде да знаем, че няма да направиш опит да избягаш?
— Нямаше да го направя.
Уилард ме изгледа многозначително. Реших да сменя темата.
— Необходими са ми някои работи от лавката. Един кашон цигари с филтър.
— Пушиш ли сега?
— Да. И без това гълтам дим. Наоколо всички пушат. Така че е все тая.
— Добре. Кашон цигари.
— И малко шоколад.
— Окей. Това ли е всичко?
Забелязах, че Мари Ан е пъхнала ръката си под масата. Като че беше в скута на Чарлс. Ръката й се движеше бавно нагоре-надолу.
— Ъъ… и още нещо — заекнах аз. — Трябва ми… ъъ… и една четка за зъби.
— Четка за зъби?
— Да… и… един сапун.
— Сапун. Добре. — Уилард внезапно се обърна. — Чарлс, имаш ли нужда да ти взема нещо от лавката?