Чарлс подскочи.
— Не — отвърна той рязко.
— Какво става с делото? — попитах аз. — Минаха повече от шест месена. Още не знам каква е присъдата ми.
— Ами, съдът получи медицинското заключение от „Бакъркьой“. Новото дело е насрочено за 31 май.
— Тогава ли ще ме осъдят?
— Така мисля.
Ръката на Мари Ан се движеше по-бързо.
— Колко смятате, че ще ми дадат? — попитах Уилард.
— Според мен няма да е много. Може би трийсет месеца. Или пет години.
Чарлс беше затворил очи.
— На мен ми се струва доста — казах аз.
— Да, сигурно е така от твоя глелна точка. Но присъдата не е никак тежка за контрабанда на хашиш. — Консулът се обърна и погледна над масата. — Ти как мислиш, Чарлс?
Чарлс отвори очи и премигна.
— А? А, да. В Имрали наистина е много хубаво. Да. Ще бъде чудно.
Консулът изглеждаше объркан. Мари Ан се усмихна срамежливо и отново постави рьката си на масата.
След тъмнината на „Бакъркьой“ затворническият живот ми се струваше доста по различен. Равновесието ми беше нарушено. Заниманията с йога и медитация ме разтоварваха, но усетих, че много по-бързо реагирам на напрежението в кауша. Чарлс ми подари турско-английския си речник. Трудно разговарях с охраната и реших да науча езика. Но не винаги можех да се сьередоточавам добре. Започнах да пуша много повече, и цигари, и хашиш. Ставах все по-зависим от тези свои навици, които ми помагаха да се владея. Повечето хашиш в кауша се доставяше от Зиат. Но цените му бяха безбожни. Открих, че Макс може да осигурява по-евтин и по-добър хашиш.
Вечерта след заминаването на Чарлс за Имрали с Попай седяхме в килията на Макс и се чувствахме малко самотни. Макс се беше стопил вече от гастрото, а и без това бе винаги готов да попуши хашиш. Отиде с несигурна крачка до клозетната дупка.
Бръкна отдолу и се върна с половин пакетче. Отчупи няколко парченца и ги нави на руло. Кимна едва-едва на себе си. Слушах непрекъснато дърдоренето на Попай за евентуална революция в Турция. Помислих си, че ако на власт дойде ново правителство, може би ще обяви амнистия.
Изведнъж чух, че вратата на кауша се отвори. В подножието на стълбите спряха отмерени стъпки.
— Ексшет! — извика някакьв глас. На турски това означава „скелет“, прякора, който турците бяха лепнали на Макс.
Макс не искаше пазачите да се качват в стаята му. Бързо излезе в коридора и се потътри надолу. С Попай пуснахме хашиша си в клозетната дупка и се прибрахме тихо в килиите си. Изведнъж чух Макс да крещи. Изтичах по коридора и се спрях до стълбите, откъдето съзрях как двама пазачи извиват ръцете на Макс на гърба. Ариф бръкна в джоба на дрехата му и извади хашиша. Пазачите повлякоха Макс към сутерена. После видях как Ариф прошепна нещо на Зиат, който стоеше ухилен до вратата.
Макс се върна след няколко дни. Леко накуцваше. Китките му бяха бинговани. Очилата му ги нямаше. Когато разговаряше, присвиваше мъчително очи. Разправи, че го завели долу, били го няколко минути и хукнали да доведат Хамид. Докато ги нямало, Макс счупил очилата си и с едно стъкълце си срязал вените. Пазачите се принудили да го отведат в затворническата лечебница вместо да го бият още.
— Заради Зиат беше — казах му аз.
— Знам, знам. Да го вземат мътните дано! Все пак научих нещо много важно от цялата работа.
— Какво?
Макс се наведе по-близо до мен и понижи глас.
— В тая лечебница има всякакви опиати.
Арне разглеждаше внимателно хороскопите си. Беше проучил всички от кауша. Никак не се изненада, че съм овен. Това беше най-разпространената зодия в затвора. Хората от тази зодия са склонни към необмислени и прибързани постъпки. Да, наистина бях точно такъв.
Всяка сутрин, когато купувах от разредения чай на Зиат, самодоволната му усмивка ми напомняше как натопи Макс. Взех да се чудя защо Зиат още обслужва чайната. Всеки месец затворниците трябваше да се сменят на тази работа. Някои от нас не се нуждаеха от нея, защото петдесет долара от къщи бяха достатъчни, за да покрият нуждите ни за няколко месеца. Но имаше и други, които не бяха във връзка с близките си. Те се нуждаеха от тези пари. Един ден, когато бях в особено гадно настроение, взех, че написах писмо до директора на затвора. Оплаках се, че Зиат е приятел на Емин и му дава подкупи, за да работи в чайната всеки месец. Затова никой друг не може да се вреди. Най-напрсд занесох петицията на Вебер, тъй като, изглежда, знаеше добре и турски, и английски. Трябваше да се преведе. Вебер отказа да се намесва. Беше се уредил надзирател на строителните работи в затвора и не искаше да рискува.
Макс направи каквото можа, за да преведе писмото на турски. Обиколих всички да видя дали и други няма да го подпишат.