Разгледахме ги внимателно. Шахтата за кухненския асансьор водеше на долния етаж. И после наникъде. До свободата щеше да има прекалено много пазачи и куршуми. Ако съществуваше обаче някакъв начин, по който да се доберем до покрива на кауша, можеше и да успеем. Стигаме до края на главната стена и се прехвърляме от другата страна. Щеше да ни трябва въже. Но как да се качим на покрива?
Съгласихме се неохотно, че да избягаме направо от „Сагамалджълар“, е почти невъзможно. Вероятността да ни застрелят беше доста голяма. Всеки план би бил прекалено сложен. А охраната на кулите имаше картечници. Въпреки това прери-сувах скиците и ги скрих сред другите хартийки в дневника си.
Разработихме плана „ЛСД“. Можехме да поискаме да ни преместят в Карс, затвор в другия край на страната, близо до източната граница на Турция. Дотам щеше да се наложи да пътуваме два дни с влак. Сигурно щяха да пратят по двама войници да ни пазят. Макс още имаше ЛСД от наркотиците, изпратени му с „Отвъд доброто и злото“. Аз също пазех моето парче в подвързията на дневника си. Ако успеехме някак си да го пуснем в храната или питиетата на войниците, можехме и да избягаме. Казваме им просто: „Извинете“, и се измъкваме, докато те се любуват на цвета на релсите. Нямаше да има нужда от насилие. Проблемът беше, че вероятно щяхме да тръгнем от „Сагамалджълар“ сутринта, а щеше да е най-добре да изчакаме до вечерта, за да осъществим намеренията си. Но тогава щяхме да бъдем по средата на Турция. Черно море щеше да е на север. Съветският съюз на изток. Все едно, аз и без това не можех да претендирам за преместване, преди да дойде тасдикът ми, документът, с който Върховният съд официално потвърждаваше присъдата. Но планът „ЛСД“ оставаше в резерва. Прерисувах си и картата.
На Макс повече му допадаше идеята да отиде в болница и да се опита да избяга оттам. Всъщност Макс просто предпочиташе да влезе в болница.
Отново се сетих за „Бакъркьой“. Ако можех по някакъв начин да се върна в лудницата, струваше ми се, че наистина ще успея да избягам. Може би ще успея да се кача на западната стена и по нея да стигна до входа на тринайсето отделение.
Но колкото и дълго да разговаряхме, накрая винаги опирахме до един и същ проблем. Дори да се измъкнехме от затвора, пак си оставахме в Турция. А в Турция нямахме приятели. Освен ако успеех да убедя Патрик да ми помогне отвън. Знаех как ще реагира. Ще започнат да му се привиждат сцени от „Граф Монте Кристо“.
Макс преведе статията от вестника. Младо английско хипи било арестувано при опит за продажба на двайсет и шест килограма хашиш на трима тайни полицаи. Погледнах снимката. Дълга тъмна коса се спускаше до раменете му. Двамата с майка си карали фургон от Индия за Истанбул. Фургонът бил пълен с дрънкулки, гривни и колани. Поместена бе и снимката на маймунката на момчето, която се казваше Беано.
Името на момчето бе Тимоти Дейви. Беше на четиринайсет години.
В нашия кауш пристигна след няколко дни — вече знаменитост. Неждет се опита да го запознае с правилата, но около него се събра цяла тълпа да зяпа дългурестата му младежка фигура. Някой го попита дали Беано обича хашиш.
— Добре, добре. Чакайте малко де — каза Тимоти. — Успокойте топката, братлета. — Прибра се в една килия и седна на леглото.
Удивително. На четиринайсет години, а не позволява на никого да му се налага.
След два-три дни открих, че докато е бил в Индия, е научил йога. Дадох му на заем няколко книги. Бързо се сприятелихме.
Не след дълго Тими се яви в съда. Прокурорът поиска петнайсет години. Английската преса моментално отрази процеса. Англичаните бяха възмутени, че ще държат в затвора едно четиринайсетгодишно момче заедно с по-възрастни закоравели престъпници. Като мен.
— Мектуп! Пощата.
— Тими — каза пазачът и му подаде един пакет. — Тими — още един. — Тимоти. Тими. Тими.
— Дявол да ме вземе! — измърмори Тими. — Все библии. Защо всички ми пращат само библии?
— За да те запазят непокварен — отвърнах аз.
— Господ да ги убие! Защо не вземат да ми пратят малко научна фантастика?
Един ден вратата на кауша се отвори и се чу подсвирването на Харпо Маркс. Втурнах се надолу по стълбите.
— Попай!
Той се ухили, подсвирна и ме потупа по гърба.
— Виж! — И вдигна тениската си. Имаше белег в долната част на гърба и един до врата. Последният удар на Мехмед го бе улучил отпред, точно над сърцето.
— Извадил си късмет. Предполагам, че го знаеш.
Попай само подсвирна.
Слухът стигна по безжичния телефон до нашия кауш. Охраната направила проверка в едно отделение. По средата на двора до отводнителната решетка забелязали прясно изкопана пръст. Разровили дупката и намерили пистолет, няколко ножа, купища хапчета и голям самурайски меч. Мисля, че самурайският меч им бе дошъл твърде много. Затова управата на затвора реши да циментира всеки непавиран квадратен метър. След два дни от другата страна на стената се появи огромен кран. Дойдоха работници да разкопаят старата настилка и да я заменят с нова, циментова. Няколко от тях се разхождаха нагоре-надолу по стената. Целият кауш се изуми, когато се чу някакъв глас с немски акцент да раздава команди на турските работници.