— Я, я — викаше той. После продължаваше да ломоти на турски. Вебер. Той надзираваше цялата работа!
Следобед седях с часове на двора. Гледах как Вебер ходи наперено напред-назад по стената и се разпорежда с турските работници. Беше се сдобил с невероятна власт.
Строителството продължи няколко дни. Но един следобед забелязах, че Вебер го няма на обичайния му команден пост върху стената.
Вечерта не се появи за сайъм. Не беше необичайно. Той често оставаше да работи до късно из затвора. На другата сутрин Неждет, отговорникът, съобщи новината. Вебер бил избягал. Казал на директора, че трябва да отиде в града за материали — което бе правил няколко пъти и преди. Затова директорът не се разтревожил, когато Вебер се забавил повече от допустимото. Ако е имал кола и готов паспорт, сигурно е бил вече в Гърция, когато директорът се е сетил да се усъмни.
Браво на Вебер. Всички ни измами. Още от момента, когато дойде в кауша, имаше своя игра. Най-напред се постара да го намразим, за да го оставим на мира — направи всичко възможно да спечели доверието на директора.
А после бай-бай.
Дяволски му завиждах.
На втори август, тристотния ден от арестуването ми, седях тихо на леглото и се мъчех да размишлявам. Представях си как Лилиан изкачва красивите скалисти планини на Британска Колумбия и се надявах, че се сеща за мен. Надявах се, че усеща присъствието ми. Но се чувствах странно тъжен и разтревожен. Не можех да разбера защо.
След няколко седмици получих писмо. Лили беше в болница в Солт Лейк Сити. Като изкачвали една планина, се подхлъзнала и паднала върху ръба на глетчер. Пикелът й се забил в дясната скула точно под окото. Нещастието се случило на втори август.
Откарали я със самолет в Солт Лейк Сити за пластична операция. Уверяваше ме, че лицето й щяло да се оправи, преди да я видя отново.
Времето минаваше. Сиви дни, черни нощи. Един ден дойде Уилард Джонсън от американското консулство. Изглеждаше угрижен.
— По всяка вероятност ще има ново дело.
— Какво искате да кажете?
— Май че прокурорът е направил възражение срещу присъдата ти и Върховният съд в Анкара иска първоинстанционният съд да преразгледа делото.
— И какво ще стане сега?
— Вероятно нишо. Ще се явиш пред същия съд. Със същия съдия. Той те хареса. Сигурно ще ти даде абсолютно същата присъда.
— Да, но ако прокурорът отново направи възражение?
— Няма значение. Когато първоинстанционният съд даде два пъти една и съща присъда, Анкара ще я одобри.
На път за кауша се помъчих да проумея какво става. Беше ме страх. Всички затворници разправяха какви ли не ужасии за турското правосъдие. Присъдата от петдесет месеца бе достатъчно тежка за мен. Знаех, че няма да мога да понеса нещо по-лошо.
През цялата седмица спах зле. Сънувах все един и същи кошмар. Стоях на двора. Вебер караше булдозерите да бутнат циментените стени върху мен. Нямаше къде да избягам. Сивият камък се приближаваше все повече, докато накрая притискаше гърдите ми… Събуждах се плувнал в пот, треперейки от есенния въздух.
Свиждане. Сигурно беше Уилард Джонсън с ново известие. Охраната ме въведе в адвокатската стая за свиждане и аз се намерих в нечия мечешка прегръдка.
— Йохан! Ах, ти, кучи сине! Какво правиш тук?
— Здравей, Били. Имам изненада за теб. Сега ще живея тук.
— Къде?
— В Истанбул. Намерих си работа. В един хотел. Постоянно ще идвам да те виждам. — Напъха шоколади в ръцете ми. И кутии „Марлборо“ за всичките ми приятели в кауша.
— Били — продължи той, — искам да се запознаеш с мадам Келебек. Адвокат.
Тя мълчаливо се ръкува с мен. Беше около петдесетгодишна. Трябва да е била красавица на младини. Йохан понижи глас.
— Били, тя може да ти помогне.
— Може ли да ме прати в „Бакъркьой“?
Йохан преведе въпроса ми. Отговорът бе лесен за разби-ране, дори на турски. Искаше четири хиляди лири. Около триста долара.
— Може ли да ми го гарантира? — попитах аз. Йохан кимна.
— Обясни й, че мога да уредя парите. Но тя няма да получи нито куруш, докато не се измъкна оттук. Всичко с наложен платеж, нали разбираш?