Йохан преведе. Мадам Келебек кимна в знак на съгласие.
— Йохан, можеш ли да ми намериш дрехи… кола? Йохан сложи огромните си ръце на рамото ми.
— Ще направя всичко, за да те измъкна оттук.
— Добре. Ще ми трябва известно време, докато получа парите. Днес ще пиша на татко.
Поговорихме още малко, разменихме новини за приятелите. Йохан обеща да ме навести през другата седмица. Върнах се бързо в кауша и седнах да пиша до вкъщи. За да заблудя цензора, използвах двусмислени фрази. Споменавах за възможните пътища и за влаковете, които пътуват по тях. На първо място съществуваше редовният местен влак. Ще се кача на него, ако трябва. Но той се движи бавно. А аз нямам доверие на машиниста. Пътува и среднощен експрес, писах им. Той е бърз. Признавах, че пътуването може да е опасно, но има кой да ме чака на гарата. Този влак обаче е скъп. За да съм сигурен, че парите ще ми стигнат за билета, мисля, че ще ми трябват около петнайсет снимки на Бенджамин Франклин (напечатани, разбира се, върху банкноти от по сто долара).
На шести декември 1971 година отново бях в турската съдебна зала. Въпреки уверенията на Беяз, Сия и Йешил бях разтревожен. Ами ако стане някой гаф? Направо ще умра, ако прибавят и един ден към присъдата ми. Пак чух думата дьорт. Същият съдия ми даде същата присъда за същото престъпление — цели четири години и два месеца за притежаване на хашиш. После същият прокурор направи същото възражение. Беяз ми обясни чрез Йешил, че няма абсолютно никакви проблеми. След като първоинстанционният съд е преразгледал доказателствата два пъти и е потвърдил присъдата, Анкара ще приеме решението му. Той беше сигурен, че присъдата ми ще бъде одобрена. Тасдикът ми скоро ще пристигне.
Още деветнайсет месеца бяха прекалено много за мене.
Седях и си налягах парцалите. Чаках с нетърпение отговора на писмото си. Вече ясно виждах свободата. Светкавичен подкуп, за да вляза в „Бакъркьой“. После се прехвърлям през стената, оттам в колата на Йохан, който чака, и сетне в Гърция. Просто като фасул. Трябваше само приятелите ми да помогнат малко.
Получих писмо от татко. Във всеки ред се чувстваше мъка и болка.
Дълго обсъждахме с майка ти, пишеше той. Молихме се. Плакахме. Според нас заради деветнайсет месеца не си заслужава да те убият. Решението ни е продиктувано от обич. Само се молим то наистина да е правилно. Трябва да ти откажем.
Разстроих се. Собствените ми близки се отричаха от мен. Хвърлих писмото на леглото и изфучах на двора. Целия следобед се разхождах и пуших.
После препрочетох писмото. Осъзнах, че не мога да ги обвинявам. Те ме обичаха. Не искаха да пострадам.
Седнах и написах писмо на Патрик.
Дванайсета глава
За последен път видях Патрик, когато ми дойде на гости в Милуоки малко преди да завърша училище. Беше жилав дребосък с черна брада, облечен в дънки и памучна риза на зелени и черни карета. На главата си бе нахлупил вехт цилиндър. През рамо носеше преметната брезентова мешка. Очите му блестяха.
Повече от година му пишех и го увещавах. Исках да се включи в специалния клуб, който пет-шест от нас бяха основали в Милуоки. Там се играеше една игра, нещо като ритуал, в градската зоологическа градина.
Когато пристигнахме, зоопаркът бе почти безлюден.
— Това ли е? — попита Патрик.
— Ъхъ.
Той погледна в рова на носорозите. Две огромни сиви животни спяха на слънцето в другия му край. Трето лениво търкаше дебелата си кожа в грубата каменна стена.
Патрик се засмя. Скочи върху здравата стена. Още веднъж хвърли поглед на трите животни. После рипна в рова и побягна към средата му.
Носорозите не се помръдваха. Патрик спря и се обърна да ме погледне, на брадатото му лице бе цъфнала широка усмивка. Разпери ръце и сви рамене.
Ушите на един гигантски мъжки носорог се размърдаха. В миг той скочи на крака разярен и с все сила се затича. Земята потрепери.
Патрик бе спринтьор в училище. До стената изпревари носорога поне с двайсетина метра. Отскочи нагоре и опита да се задържи. Но бедрата му се удариха в камъка, той залитна и се помъчи да запази равновесие. Не успя и тупна обратно в рова.
Сърцето ми изстина. Изведнъж играта бе престанала да бъде забавна. Ама че глупашка смърт.
Патрик пружинира от земята и изпълзя нагоре по стената като гущер. Носорогът се закова на място под него, като пръхтеше разярен. Беше толкова близо, че Патрик можеше да се наведе и да докосне рога му, но изглежда вече се беше наситил на емоции за този ден. Като внимаваше да не се катурне и да не падне при слоновете от другата страна, той се добра с лазене до тясната стена и скочи. Сграбчи ме и избухна в смях. После бързо избягахме от зоопарка, преди да е дошла охраната.