Увеличих газта. Вятърът шибаше периферията на шапката ми талисман. Носех се с огромния мотоциклет по пътя, ограден с дървета, покрай познати места и лица. Видях Лилиан да ми маха и да се усмихва. Патрик стоеше ухилен както винаги. Прелетях покрай татко, който ми извика да внимавам.
Инстинктивно дръпнах кормилото. Мотоциклетът се отдели от земята. Понесохме се над дърветата. Вятърът бе стихнал. Мотоциклетът летеше в спокойния утринен въздух. Разбрах, че мога да го управлявам, като се облягам с цялата си тежест ту на едната, ту на другата страна. Спуснах се над върховете на дърветата, носейки се като вятър над пътя. Лили смъкна дрехите си и зачака на тревата да се приземя. Татко ми изкрещя някакво предупреждение. Но не можех да намеря Патрик. Гледах ли, гледах, но никъде не го виждах…
Събудих се. Беше вторник. Дали Патрик е получил вече писмото ми? Щеше ли да се обади днес? Колко ли време оставаше, докато задвижим нещата? Не можех повече да стоя така. Трябваше да се измъкна.
Разхождах се на двора и чаках да се случи нещо. В хубавото време беше още по-мъчително да гледаш грозния камък. На земята бе настъпило лято. Раздадоха сутрешната дажба хляб. Беше баят. Пощата пристигна едва по-късно. Нямаше нищо за мен. Опитах се да напиша писмо на Лили. Исках да й кажа колко много означават за мен писмата й… как копнея… жадувам да я видя отново. Но нищо не излезе. Свободата ме зовеше. Беше твърде близо. Не можех да се съсредоточа. — Вилюм. Вилюм Хай-йес. Телеграма? За мене? Дали е от Патрик? Разкъсах жълтия плик и прочетох:
Норт Бабилън, Ню Йорк
20 юни 1972 г.
До Уилям Хейс Сагамалджълар, Джезаеви Истанбул, Турция
Патрик е мъртъв. Следва писмо. Татко
Сърцето ми замря. В душата ми се отвори огромна празнина. Всичките ми мисли полетяха в пропастта. Чувствах се кух, все едно че ме бяха сритали в корема и ми бяха изкарали въздуха. Празнината се изпълни с непоносима болка. Бях се вцепенил. Стоях в коридора и гледах телеграмата. Излязох на двора и седнах до стената. Патрик мъртъв? Как? Защо? Свих крака до гърдите и прегърнах коленете си. Разплаках се.
След два дни дойде препоръчано писмо от татко. Беше научил новината от бащата на Патрик. Патрик бил намерен от германската полиция в апартамента си, в леглото, със забит в гърдите щик. Сред малкото му лични вещи имало билет за влака за Истанбул. В пощенската му кутия намерили неразпечатано писмото ми от петнайсети юни. Германската полиция пренебрегнала очевидното доказателство, което представлявал щикът. Обявили смъртта на Патрик за самоубийство. Когато баща му пристигнал в Манхайм, той вече бил погребан.
Родителите му били съсипани. Петното от обвинението в самоубийство страшно им тежало. Подбрах някои от последните писма на Патрик и ги изпратих на родителите му. Исках да прочетат писмата на сина си от последните месеци, преди да умре, за да усетят силата и решимостта му. И щастието му. Чувствителността му. Патрик не се бе наръгал сам с щика. Бях абсолютно сигурен. Родителите му помолиха американски официални лица да окажат натиск, за да се поднови разследването. Германската полиция най-сетне промени заключението си и обяви случая за убийство. Но не разполагаше нито с улики, нито с доказателства. Смъртта си остана неразгадана. Бащата на Патрик искаше сам да открие убиеца и да отмъсти за смъртта на сина си.
Реших да не казвам на никого за сержантската жена. Не виждах смисъл. Това нямаше да върне Патрик.
Чувствах се още по-потиснат. Дори мисълта за свободата не ме вълнуваше колкото загубата на приятеля ми. Съдбата ми отне нещо много скъпо. Въпреки това продължих всяка сутрин да ставам и да слизам долу, където чаках някой мърморещ пазач най-сетне да отвори вратата за двора. Все още не се бях отказал да избягам. На всяка цена трябваше да го направя! Необходими ми бяха пари, за да се върна в „Бакъркьой“. Сега трябваше да се осланям на възможно най-силните си връзки. И това щеше да е татко. Налагаше се някак да го убедя да промени решението си.
Писах му с шифър. Имах нужда от поне шест снимки с лика на Бен Франклин. Това бе абсолютният минимум. Татко бързо ми отговори, че ще дойде да ме види след няколко дни. Щял да се срещне с мистър Франклин в банката, преди да тръгне. Смъртта на Патрик сигурно беше разтърсила и него.
Писах на Йохан в хотела и го помолих да ме посети. Той дойде през следващата седмица. Предпазливо му намекнах, че имам нужда от шофьор, който да ме чака до „Бакъркьой“. Каза, че ще се радва да ми помогне. Аз трябваше само да му изпратя картичка, в която да му съобщя шифрованите дати.
Нещата отново взеха да се нареждат.