Макс ми пожела успех, след като внимателно опакова багажа си и го изнесе от кауша. Беше успял да убеди лекаря да го прибере за известно време в затворническия диспансер. Там сред изобилието от гастро и най-различни опиати Макс щеше да прекара по-леко времето в затвора.
Лилиан, оздравяла напълно след премеждието в планината, ми писа, че е решила да се хване на работа през зимата в една кучешка ферма в някакво градче, наречено Уилоу, в Аляска. Щяла да прекара студените зимни месеци, като се грижи за кучешки впрягове. Излизаше, че така ще имаме някакво духовно родство през това време. Тя щеше да чисти кучкарниците, а аз — да се мотая из „Сагамалджълар“
Вече не можех без писмата й. Чрез Лилиан виждах красотите на външния свят. Тя беше моята приятелка. Правеше фантастични неща с тялото ми, когато си мечтаех или фантазирах за нея. Лилиан бе нещо като емоционален стълб за мен. Тя наистина ме обичаше. Писмата й ми бяха по-скъпи от всякога.
Минаха седмици. Усетих, че ме обгръща странна мъгла. Смъртта на Патрик продължаваше да ме потиска. Може би просто трябваше да седна и да се помъча да проумея защо стана така. Занимавах се с йога по-упорито от всякога. По цели часове стоях на двора и медитирах.
Опитах се да подражавам на бавната, отмерена и уверена походка на Арне. Спокойствието му ме изумяваше. В дълги среднощни разговори Арне ми обясни философията, която изучаваше. Беше чел произведенията на Гурджиев и Успенски. Според тях човек се състои от три центъра — интелектуален, емоционален и физически. Всичките те се ръководели от самото същество, от живата сила вътре в човека. В живота било най-важно да уравновесиш въздействието на тези три центъра. Когато единият от тях се изпуснел, и другите отивали на кино.
Засегна ме на болното място. Моят собствен емоционален център като че беше напълно изтърван. Наистина го бях изпуснал!
Арне се опита да ми обясни, че не съзнавам добре нещата. Накара ме да се върна мислено назад. Да, аз, естествено, си спомнях превратните моменти в живота си. Но всичко останало беше размазано като в сива мъгла. Според Арне това доказваше, че не съзнавам нещата. Иначе животът ми щеше да бъде нескончаем низ от истински ярки преживявания.
Много говорихме за религията. Той ми препоръча няколко книги, озаглавени „Мистично християнство“. Даде ми на заем някои. За първи път взех да разбирам, че Христос е човек. Истински човек. Свръхсъзнателен, буден, сериозен, жив, с една дума, личност. Тази представа се различаваше напълно от онази, с която бях възпитан.
— Когато бях на тринайсет години — разказах на Арне, — в училище дойде един свещеник. Той поговори с всички момчета. Изразяваше се с куп хубави думи, но едва накрая разбрахме какво всъщност ни разправя. Обясняваше ни, че ако онанираме, ще отидем в ада. Беше невъзможно да не онанираме. Но след това ужасно страдах. Знаех, че съм извършил смъртен грях.
— Колко тъжно — забеляза Арне.
— Да. Накрая просто трябваше да заявя мислено на този свещеник: „Айде де! Как може да ми разправяте, че нещо е смъртен грях, когато е толкова приятно?“ Не стига това, ами отгоре на всичко ни каза, че е смъртен грях дори само да си помислиш за онаниране. Дори да не го правиш. А как можеш да мислиш за друго, когато си на тринайсет години? Ами щом ще гориш във вечен огън независимо дали го вършиш, или само мислиш за него… значи е все едно? Тогава по-добре да го правиш. Поне ще носиш вина за нещо, достойно да бъде наречено грях.
— Сексът е жизнено необходим — каза Арне. — Цялата енергия идва от физическия център. Това е сексът. Трябва да насочваш и направляваш тази енергия. Ако не я владееш, тя може да те съсипе. Но не бива и да я пилееш. Трябва да поддържаш равновесие между всичките си центрове. И прекалено малкото секс, и прекалено многото, и двете ще нарушат равновесието ти. Същото е и с разума, и с чувствата. Трябва да ги уравновесяваш. Да са в хармония. Изгледа ме внимателно.
— Интелектуалният ти център се намира в пълен безпорядък — рече накрая той. — Ти го замъгляваш. И аз едно време правех същото.
— Какво?
— Хашишът. Употребяваш го, за да се откъснеш от действителността. А ти трябва тъкмо обратното.
Замислих се дълбоко над думите му. Отдавна пушех хашиш. През последните години в колежа и през времето, докато обикалях света, той се бе превърнал в почти неделима част от живота ми. В затвора набавянето му беше трудно и често свързано с риск. Но Зиат и другите осигуряваха достатъчно и той се превръщаше в сравнително постоянен навик. Търсех го, за да избягам поне емоционално, ако не физически от затвора. Какво ще стане, ако го зарежа? Към него човек не се пристрастява физически, но може да се съсипе емоционално. Осъзнах, че обективно погледнато, хашишът бе причина за повечето ми неприятности. А и ако продължавах да го пуша, рискувах пак да ме бият и да лежа по-дълго.