В кауша пристигна още един нов затворник. Казваше се Жан Клод льо Рош. Бяха го задържали, за да го екстрадират във Франция по обвинение в злоупотреби. Беше елегантен и изискан около четирийсетгодишен господин. Макар да изглеждаше съвършено здрав, веднага заяви на Неждет, че е болен от туберкулоза и трябва да отиде на лекар. Оттогава веднъж седмично ходеше на лекар. Понякога прекарваше по цял ден там. Освен това имаше дълги свиждания с един човек на име Сагмир, за когото се говореше, че е голям капидийски адвокат. Разправяха, че Сагмир може да уреди почти всичко.
Веднъж, когато имах свиждане с консула, Жан Клод пък имаше свиждане със Сагмир. Жената на Жан Клод също бе дошла. Тя бе фина дребна виетнамка с дълга черна права коса. Кожата й бе с цвят на праскова. Моментално се влюбих в нея.
След четири-пет седмици Жан Клод обяви, че го изпращат в болницата срещу затвора. Състоянието му се било влошило.
Нуждаел се от специално лечение. На мен все още ми изглеждаше напълно здрав.
Десет дни след отиването си в болницата Жан Клод избяга. Изглежда, никой не знаеше как. Една нощ просто изчезнал от заключеното и охранявано затворническо крило. Трябваше да минат две-три седмици, докато науча цялата история от Макс, когато дойде от диспансера на посещение. Според капидиите — приятели на Макс, бягството било скроено от Сагмир. Още първата вечер в болницата Сагмир се появил на вратата в затворническото крило. Разкошната жена на Жан Клод също била с него. Носели му кошница с храна. Какво можел да каже пазачът? Зяпал апетитната виетнамка и разрешил на Жан Клод да отиде до вратата и да си вземе кошницата с продуктите.
Всяка вечер в продължение на десет дни Сагмир докарвал жената в болницата с поршето на Жан Клод. Пазачите очаквали с нетърпение посещенията на елегантната виетнамка. Една вечер Жан Клод казал на пазача: „Виж какво, искам да бъда за малко с жена си. Нали разбираш какво имам предвид? Но не мога да го направя тук. Искам да сляза с нея долу в колата. Като гаранция, че ще се върна, ето ти хиляда лири.“
Много чисто. Добре изпипано. Никой не бил виновен. Жан Клод напусна Турция изискано. А Сагмир продължи да кара поршето на своя клиент из Истанбул.
Емоционалната студенина в затворническия живот бе по-тежка от физическия студ. Самотата е страхотно болезнено нещо. Всичко в тебе страда. Не можеш да я изолираш само в една отделна част от тялото си.
Седмичното къпане започна да означава за мен повече от обикновено миене с топла вода. То ми даваше възможност да се докосна до друго човешко същество. И да бъда докосван. Насапунисвах мускулите по раменете на Арне с ръце. Той ми изтриваше гърба. Беше странно, че изпитвам удоволствие от докосването на мъжки ръце върху тялото си. Никога преди не ми се бе случвало. Като че не беше много редно.
Защо тогава ми бе приятно?
Започнахме да си правим един на друг масажи всяка вечер. Свалях си тениската и се изтягах на кревата на Арне. Той бе провесил чаршаф от моето легло, за да сме на спокойствие. Беше ми хубаво, когато дългите пръсти на Арне разтриваха уморените мускули на гърба и раменете ми. Приятно ми бе да усещам човешката топлина на ръцете му върху гърба си. Той бе швед и разбираше от масаж. Отнасяше се към тялото ми както към китарата си. Нежно, силно. Със спокоен ритъм.
Понякога напрежението в затвора бе толкова голямо, имах чувството, че ще се пръсна. Веднъж в точно такъв ден лежах на кревата на Арне. Той знаеше какво ми е. Бях извърнал глава и затворил очи.
Ръцете му замряха.
— Уили? — повика ме Арне.
Отворих очи. Гащетата му се бяха издули отпред. Обърнах се по гръб. Той ме прегърна и се отпусна на леглото.
— Няма нищо, Уили. Това е просто любов.
Петнайсета глава
21 януари 1973 г. Мили родители,
От доста време все чакаме, нали? Мога да чакам, но това май взе да става твърде мъчително изпитание за горката ми нервна система.
Преди няколко седмици тук пристигна още един американец. Три години лежал в затвора в Измир. Затворът бил изключителен. Базата била нова за разлика от тука, но иначе имало много общи неща. Там туристите били рядкост и с тях се отнасяли особено добре. Разполагали със самостоятелни стаи. Всеки ден можели да си купуват храна отвън и да я внасят в затвора. На американците редовно давали по три(!!!) яденета плюс прясно и кисело мляко. В момента били четирима. Всеки получавал за закуска пушена сланина с пържени яйца, колкото му душа иска овесена каша, картофи, пържоли (!!!) и т.н. Имало и библиотека, която неработещите затворници можели да посещават. Истинска радост в сравнение с тукашната казармена система.