Та… наех си адвокат, който да уреди това прехвърляне в Измир. Има само един проблем. За да ме преместят през останалите месеци, първо трябва да получа потвърждението от Анкара. Видял съм как работи този адвокат — повярвайте ми, разбира си от занаята. Според него моето дело се бавело поради трудностите, които среща сегашното правителство след идването си на власт. Но той обеща не само да го придвижи, но и най-важното да го одобрят сравнително лесно и бързо. Иска да му платя шест хиляди турски лири. Но няма да получи нито лира, докато не си свърши работата и аз не отида в Измир. И тъй като единственият начин да ме преместят е да одобрят четиригодишната ми присъда, смятам, че това споразумение напълно заслужава доверие.
Сигурно се чудите защо го правя. Лесно мога да ви отговоря — мисля, че другите ни адвокати абсолютно нищо не вършат. Те дори не отговориха на трите ми писма (едно до Йешил на английски и две до Беяз на турски). Смятам, че е крайно важно да имаме някого в Анкара, който да движи нещата. Остават ми по-малко от шест месеца. Ако дотогава делото ми не се разгледа в Анкара, ще си остана тук. Няма да ме пуснат, докато не се вземе решение. Сигурно ви е трудно да повярвате, че е възможно. Грешите — това е Турция, виждал съм го и преди. Затова наех тоя човек. Искам да знам кога ще имам поне известно спокойствие и свобода, за да мога да се подготвя за излизане.
Гледам на тази стъпка като на компромис между глупостта да действаш прекалено активно и не по-малката глупост да седиш и да чакаш капризите на съдбата.
Стотачката пристигна. Благодаря ви. Сърдечни поздрави на всички.
Новият ми адвокат не беше друг, а самият Сагмир, който свърши такава хубава работа за Жан Клод. Знаех, че след като той се заеме с моя случай, в Анкара много бързо ще потвърдят втората ми присъда. Тасдикът ми, потвърдената присъда, скоро щеше да пристигне. Почти усещах вкуса на хубавата храна в Измир.
Спокойствието през последните шест месеца също щеше да е много приятно, макар че Арне щеше да ми липсва. Учех го на йога. Бяхме си създали сутрешен режим.
Аз се събудих пръв и си обух гащетата. Отидох бос до леглото на Арне и сложих ръка на рамото му. Той се събуди веднага и се усмихна. Взехме одеялата си и слязохме тихо долу в празната стая. Застанах до прозореца и задишах дълбоко чистия утринен въздух. Арне се усмихна.
Стоеше мълчаливо, леко отпуснат. Дланите му бяха стиснати под брадата. Бавно се изправи на пръсти и протегна ръце над главата си. Това бе изходната стойка, при която тялото поздравява деня. Аз също се изправих и бавно се повдигнах на пръсти. Прострях ръце нагоре и встрани, достатъчно високо, за да стигна слънцето. Изпълнихме цял комплекс от пози.
След около час Арне свърши. Седна в позата лотос, за да ме изчака. Приключих и се настаних срещу него. Дишахме бавно. Телата ни се бяха отпуснали. Не мислехме за нищо. Бяхме се съсредоточили в себе си. Погледнахме се в очите. На лицето му се появи усмивка. На моето също.
„Затвор, манастир, метох, клетка…“ — каза веднъж Арне.
Знаех какво има предвид. Всяко едно от тези неща може да бъде затвор. Въпрос на виждане. Всичко зависи от гледната точка.
Понякога рано сутрин просто седяхме. Друг път се любехме… После Зиат ставаше и затопуркваше по стълбите. Вълшебното време от деня бе свършило, манастирът отново се превръщаше в затвор.
Английските и турските официални представители най-сетне стигнаха до споразумение по въпроса за младия Тимоти Дейви. Щяха да го преместят в детски затвор с минимална охрана в покрайнините на Анкара.
— Сигурно живот ще си живея — каза той, докато си събираше багажа. — Не повече от два-три месеца, струва ми се. Мама ще ме измъкне.
— Успех, Тими. Дръж се и кротувай. Ще чакам отново да прочета нещо за теб във вестниците.
— Благодаря, Уили. И на теб всичко хубаво. — Той ми махна с ръка.
На 8 април 1973 година откъснах голям лист от един скицник, който консулът ми бе донесъл. Внимателно написах в обратен ред цифрите от едно до сто. С взетите на заем от Арне цветни моливи нарисувах ярка дъга, която започваше от последния ден. Залепих листа на видно място отстрани на шкафчето си и седнах да му се полюбувам. Отсега нататък всеки ден щях да зачерквам по една цифра. На 17 юли щях да бъда свободен.
Почти бях забравил за въжето, скрито под шкафчето. Плановете на затвора и пилата, пъхнати в дневника ми, вече изглеждаха ненужни. Но все пак ги пазех. Преди да си тръгна, може да ги дам на Попай или Джоуи, или пък на Макс. На някого могат да свършат добра работа.
Лилиан ми написа мило писмо от Аляска, където приключваше работата си с кучешките впрягове. Споменаваше за плановете си да замине за Швейцария и да си намери работа в Алпите, където ще може непрекъснато да се катери и да кара ски. Пишеше, че през лятото може да се срещнем. Да прекараме известно време в Мароко. Да лежим заедно на плажа и да се печем. Чудесно. Да бъдем в едно легло нощем. Разкошно.