Животът се превърна в мечта. Виждах как ставам сутрин, прекарвам деня по обичайния начин и си лягам вечер. Скоро щях да се събудя след три дълги години. И да бъда свободен. Светът ще ме чака, нов и интересен. Можех да изтърпя още няколко месеца.
Невероятно. Смайващи новини. Арне се връщаше вкъщи! Пазачите неочаквано дойдоха и му казаха да си събере багажа.
— Арне, какво става? — попитах слисан аз.
— Успели са, Уили! — отвърна той. — Ще ме преместят в шведски затвор. Шведският посланик се занимава с този въпрос повече от година. Не мога да повярвам.
— Защо не си ми казал досега?
Той ме погледна и престана да се усмихва.
— Не бях сигурен. Не исках да говоря за това, да не би нищо да не излезе. Нали ме разбираш?
— Да, разбирам. Но всичко е толкова неочаквано. Ще ми… ще ми липсваш, Арне.
Той отново се усмихна.
— Знам, Уили. И ти на мене. Но ще се оправиш. Не ти остава много.
— Да. Слушай, колко смяташ, че ще те държат там. Арне се засмя и ми прошепна:
— Затворите в Швеция са такива, че на хората не им се излиза. Но сигурно не повече от няколко месеца, колкото да не е без хич. После ще ме пуснат.
Не взе много багаж. Раздаде почти всичко. На мен ми подари китарата си.
— Дано си се понаучил да свириш, когато отново се срещнем — каза Арне.
Засмях се.
Той прибра багажа си и обиколи кауша, да се ръкува с всички. Чаках до вратата в коридора. Очите му бяха насълзени, когато се прегърнахме.
— Горе главата, Уили.
— Ще се старая, Арне.
После ми махна с ръка и си отиде.
— Тими е избягал! — каза ми Неждет една сутрин. — Чух го по радиото.
— Чудесно! Как го е направил?
— Не знам със сигурност. По радиото съобшиха, че просто е излязъл от детския затвор снощи след сайъм. Оттогава никой не е чувал нищо за него.
— Просто великолепно! Знаех си, че ще се измъкне. Сечеше му пипето на това момче.
Но не излезе толкова умно. Вечерта в новините съобщиха за сензационното бягство и залавянето на Тимоти Дейви. Изглежда, майка му и някакъв приятел организирали бягството. Срещнали се с Тими, след като се измъкнал от слабо охранявания затвор. Сложили му дългокоса перука и го облекли в женски дрехи. Имали фалшив паспорт за него. Опитали се да го прекарат през контролно-пропусквателен пункт на турско-иранската граница. Обаче паспортът, който намерили, бил в списъка на търсените. Майката на Тими и приятелят й минали първи. Но Тими го хванали.
Турците го изпратили в друг детски затвор в Измир. Този път добре охраняван.
Малко по-късно чухме, че четири от момичетата, затворени миналия декември в Антакия, са пуснати под гаранция. Блазе им. Но тримата, които карали фургоните: Робърт Хъбард, Кати Зенц и Джо Ан Макданиъл, още се намираха в тамошния затвор. Хъбард твърдял, че двете момичета са невинни. Но в съда не му повярвали.
Дните минаваха бавно и еднообразно. Тасдикът ми още не беше пристигнал. Когато бях потиснат, това ме тревожеше. Но Сагмир действаше по въпроса и аз знаех, че си го бива. Нямаше да има проблеми. 17 юли бе Денят на независимостта.
С приближаването на лятото въздухът взе да става приятен и чист. Бях готов за свободата. Мислех ясно. Почти от осем месеца не пушех хашиш.
На 24 май станах рано както обикновено и се заех с първата си задача за деня. С дебел червен флумастер зачеркнах цифрата 54 на календара си. После слязох долу за упражненията в йога и медитация. Кратка разходка из двора, закуска, сетне малка изненада. Съобщение за свиждане. Който и да беше дошъл, чакаше в адвокатската стая, а не в кабинките.
Кой ли е? Йешил? Тасдикът ми? Дали е пристигнал най-после? Днес ли ще разбера най-сетне, че на 17-и ще получа свободата си?
Влязох в стаята за свиждане и видях Уилард Джонсън. Лицето му не беше розово както обикновено, а мрачно и посърнало. Какво ли е станало?
— Седни за малко — промълви той. — Имам лоша новина за теб.
Дали не се е случило нещо вкъщи? Умрял ли е някой? Уилард преглътна с мъка. Явно не искаше да каже това, което имаше да казва.
— Известиха ни, че Анкара е отхвърлила присъдата на истанбулския съд. Взели са решение да се явиш пред нов съд в Истанбул. Той ще трябва да се съгласи с молбата на Анкара… по-точно с искането й.
— Какво е то? Бавен, колеблив глас.
— Искат… искат… доживотна присъда…
— Дайте ми една цигара.
Предложи ми една от своите „Камъл“. Дръпнах силно и едва не се задавих.