— Адвокатите ще дойдат тази седмица — каза Уилард.
— Кога е делото?
— В началото на юли. Но тогава нищо няма да стане.
— Защо?
— Ние го отлагаме. Тоест адвокатите. Няма да се явят. Ще бъде друг съдия. Той не е запознат със случая. Ще се принуди да отложи процеса до септември. А тогава ще се върне титулярът. Вече сме говорили с него. Той ще направи единственото, което му позволява законът. Ще намали присъдата на трийсет години.
Трийсет години.
Уилард замълча. Нямаше какво да си кажем. Продължихме да пушим.
— Искаш ли нещо от бюфета?
— Не.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
Мълчание.
— Съобщихме на близките ти.
— Да. Благодаря. Можем ли да обжалваме?
— Да. Адвокатите ще го направят. Но е все едно. В съда има трийсет и пет съдии. Двайсет и осем от тях са гласували за доживотна присъда.
Върнах се в кауша вцепенен, замаян, като в транс. Седнах на леглото. Дойде Попай.
— Кой ти беше на свиждане? — попита той.
— Уилард Джонсън.
— Какво искаше?
— Имаше да ми съобщи една новина.
— Добре ли си? Какво е станало?
— Спомняш ли си за тасдика, който все не идваше? Днес се е получило известие от Анкара, че не одобряват четирите години. Сега ще трябва да се явя отново в съда. Сто процента ще ме осъдят доживот.
— Какво? Занасяш ли се? Не може да ти дадат доживотна.
— Джонсън вече е говорил със съдията. Ще я намали на трийсет години. Това е всичко, което може да направи.
— Боже господи!
— Дай ми малко цигари.
— Разбира се. Мълчание.
— Уили, какво мога да ти кажа? Гечмиш олсун, братко. Дано да минат бързо.
— Да. Благодаря ти.
Попай ме остави сам. Песимизмът му наистина се оправда. Трийсет години!
Легнах и се помъчих да преглътна мъчително твърдата буца, заседнала в гърлото ми. Изведнъж погледът ми попадна върху календара със стоте дни до свободата. Скъсах го от шкафчето и го хвърлих на пода.
Почувствах нужда от въздух. Целия ден се разхождах като луд надолу нагоре из двора, палех цигара от цигара и не разговарях с никого. Всички отдалече ми правеха път.
Мислих си за Лилиан. За мама и татко, за Роб и Пег. Мислих за пропиления си живот и как ще гния в тази смрадлива дупка, докато земята се върти без мен. Видях сбирщината, с която трябваше да живея, и въздействието, което оказваше върху мен.
Тогава се сетих за пилата, плановете на затвора, въжето в шкафчето. Сега вече реших. По-добре да умра, отколкото да остана в този затвор.
Шестнайсета глава
30 май 1973 г. Уважаеми г-н сенатор,
Казвам се Уилям Хейс и съм баща на едно момче, което от три години (приблизително) лежи в затвора в Истанбул, Турция. В „Нюсдей“ бе запланувано на 30 или 31 май да излезе статия за неговото положение. Може би вече сте я прочели.
Пиша Ви с надеждата, че ще се отнесете със съчувствие към молбата ми и ще помогнете да освободим сина ми от този турски затвор. Не омаловажавам простъпката на сина си. Като всеки порядъчен гражданин ненавиждам наркотиците. Но според мен трийсет годишната присъда, която може да му бъде наложена от анкарския съд и да му попречи да бъде освободен след три години затвор, е съвсем несправедлива и абсурдна. В случая не става дума за такива силни наркотици като хероин, кокаин и прочие, а за хашиш, който както марихуаната в близко бъдеще вероятно ще стане правноузаконен както в нашата, така и в други страни.
С първоначалната му присъда се примирихме, но откровено казано, всяко допълнително задържане, наложено от Анкара, направо ще убие жена ми и ще съсипе живота на един младеж, който може да даде много на света. Основното му престъпление е глупостта и аз смятам, че три години от неговия младежки живот са достатъчно наказание за деянията му.
В „Нюсдей“ бяха така добри да ми помогнат в молбите за помощ. Единственото, за което Ви моля, е да прецените фактите в случая, сериозността на извършеното „престъпление“ и наказанието, надвиснало над главите ни. Сигурен съм, че ако Вашата служба окаже натиск на подходящо равнище, това би могло невероятно много да ни помогне. Вие имате влияние, с което бихте могли да се застъпите за нас.
Опитвам се да си представя колко е натоварена програмата на един сенатор, но Ви умолявам да обърнете внимание на молбата ми за помощ. Всеки баща би разбрал чувствата ми.
Благодаря Ви,
Гласността, която се даде, беше поразителна. Моят стар приятел Марк Дериш написа до „Нюсдей“, лонгайландския вестник, писмо, в което разказваше за мен. Един репортер се обадил после вкъщи. Татко, който толкова често лъгал хората, че лежа в някаква европейска болница, не бил убеден, че ще има полза да се вдига шум. Но нима би могло да има по-голяма вреда? Хората в „Нюсдей“ се отнесоха със съчувствие. Отпечатаха специална статия за „самотното ми изпитание“ и за ужасната новина, че ще ме осъдят на трийсет години (или доживот). Репортерът дори отишъл в Ситън Хол в Пачог и взел интервю от директорката на гимназията ми, сестра Мари Луиз. Тя ме помнела като момче, „което сигурно ще преуспее“.