Някои от нещата, които бяха отпечатани, ме разтревожиха. Цитираха едно от писмата ми до нашите, където казвах, че ако в Анкара не потвърдят четиригодишната ми присъда, мама и татко могат „да очакват нещо съвсем безразсъдно“.
„Той няма да стои там — споделил баща ми с репортера. — Ще се опита да избяга. И ще го убият.“
Тревожех се какъв ще бъде ефектът от всичко това върху турските съдии? Все още бях длъжен да се явя пред съда на процеса за контрабанда. Може би шумът около мен ще ги ядоса и вместо трийсет години ще ми дадат доживотна присъда. Надявах се, че татко наистина знае какво прави.
Канонадата продължи и през следващите няколко седмици.
Репортерката на „Нюсдей“ Анабел Керинс бе научила, че решението на Анкара, изглежда, е продиктувано донякъде от политически съображения. Администрацията на Никсън бе поставила въпроса за външната си помощ в зависимост от закона за преустановяване отглеждането на опиумен мак. Турските земеделски стопани били бесни. Искали да се окаже натиск върху Съединените щати. Анкарският съд заявил, че е увеличил наказанията за трафикантите на наркотици „с цел възстановяване на международния ред“. Решението в моя случай било в съответствие с „международните споразумения“.
Съдът пренебрегнал факта, че в Турция максималната присъда за контрабанда на опиум е само десет години.
„Нюсдей“ ме наричаше „пионка в опиумната игра“. От вестника изпратиха репортера Боб Грийн да ме посети. Пускаха статия след статия. Дори ме помолиха да напиша впечатленията си от затворническия живот. Аз! След толкова мечти да стана писател и след всичките откази, които събирах в Милуоки, от „Нюсдей“ ме молеха да пиша. Може би в крайна сметка нямаше вреда от толкова гласност.
В едно неделно издание на „Нюсдей“ публикуваха моя снимка на три годинки, яхнал пони в бронкския зоопарк. Беше поместена точно под следното заглавие: „Един декан обвинява президента. 35 пъти обсъждали как да се потули всичко, според някои източници“. Какъв шантав свят.
Татко писа на нюйоркските сенатори Джеймс Бъкли и Джейкъб Джавитс и на неколцина конгресмени, да ги моли за помощ. Всички обещали, че ще направят каквото могат. Сенаторът Бъкли дори споменал името ми в американския сенат в апел за помощ от страна на правителството.
От всички части на Съединените щати заваляха писма, от стари приятели, познати и непознати. До един се опитваха да ме окуражат. Уверяваха ме, че правителството ще се постарае по скоро да ме измъкне.
В отговор на вестникарския шум адвокатът по наказателни дела Джон Сътър си предложи безплатно услугите. Макар че бе много зает със защитата на някои от замесените в Уотъргейт, намери време да разговаря с представители на Министерството на външните работи. С него пък се бе свързал друг адвокат, който също искал да помогне. Казваше се Майкъл Дж. Грифит. Кантората му се намирала в Минеола, Лонг Айланд, малко на запад от нас. Срещнал се с баща ми и също му предложил да работи безплатно. Писа ми, че заминава в Гърция на почивка, като ме питаше дали може да дойде да ме види. Отговорих, за да му благодаря; не споменах, че ако не побърза, може и да не ме завари тук.
Сагмир може и да беше помогнал на Жан Клод да избяга, но за мен нищо не направи. Обясни ми, че турските съдилища не искали да се изложат. Но все още имал възможност да действа за мене зад кулисите. Сагмир твърдеше, че срещу подходяща сума може да убеди затворническите власти да ми загубят документите. След 17 юли нямало да фигурирам вече като затворник. Докато турските съдилища откриели грешката, той щял да ме прехвърли в Гърция. Тъй като щяло да бъде просто канцеларски пропуск, никой нямало да пострада.
Това щеше да ми струва 30 000 лири, около 2000 долара. Но Сагмир ме предупреди, че трябва да действа, преди официалната присъда да бъде променена на трийсет години. Аз от своя страна му заявих, че няма да получи нито куруш, докато не бъда в пълна безопасност извън Турция. Той се съгласи с широка усмивка.
Писах на татко и му обясних положението възможно най-ясно. Татко ми отговори, че мистър Франклин е направил втора ипотека на къщата ни в Норт Бабилън. Щял да дойде да ме види в най-скоро време.
Няколко дни по-късно се разхождах на двора, когато получих съобщение за свиждане. Вътре се запознах с млад американец, точно на моите години, двайсет и шест. Майкъл Грифит, адвокатът от Минеола. Беше висок, дружелюбен младеж, амбициозен и енергичен. Веднага ми хареса.