Още не мога да забравя снимките на рода. Нана, изглежда, непрекъснато се подмладява. А ти, татко, страшно ме учуди, като ми писа, че е трябвало да подкастриш върховете на дьрветата в задния двор, за да не закриват слънцето. Помислих си: „Какви дървета?“, и едва тогава си спомних, че дърветата израстват много за пет години. Като хората.
Лилиан се връща в Норт Бабилън на 24 юли. Помолих я да се отбие да ви види. Вероятно ще ви разкаже много неща от писмата, които й писах. Наистина не знам какво ще стане занапред с живота ми. Но Лилиан ми помогна да преживея един от най трудните мигове. Чудя се какво ли ще бъде, ако можем да прекараме заедно хубавите. Струва ми се, че докато бях тук, понаучих какво значи да обичаш и да даваш от себе си… За Катлин е твърде късно, но за Лилиан — не, за Лилиан, кой знае? Както и да е, тук ще бъда още три години. Може би. Ще ви пиша другата седмица, когато нещата понапреднат. Не се тревожете.
Целувки на всички,
Отначало приличаше на рай. И наистина беше в сравнение със „Сагамалджълар“. Но наблюдателните кули до входа на пристанището ми напомняха, че все пак е затвор. Нощем по брега шареха прожектори. Патрулираха часови. Въпреки синьото небе над главата ни не след дълго отново ме обзе предишното мрачно отчаяние. Ако трябваше да лежа в затвора, исках да бъда тъкмо тук. Но трябваше ли въобще да лежа в затвора?
Макс каза, че никога не ще мога да избягам от Имрали. Чарлс пишеше в писмата си, че не е изключено. Шьойле бъойле.
Като гледах спокойните води на Мраморно море, си мислех, че бих могъл. Мраморно море е вътрешно море, врязано в най-северозападния край на страната между Черно и Егейско море. Северният бряг е Европа. Южният — Азия.
Имрали е дъгообразен остров на трийсетина километра от югоизточния бряг. Покрай острова минава бързо течение, което се носи към Дарданелите.
През първите няколко дни водата бе толкова спокойна, че си помислих: може би ще успея да преплувам тия трийсетина километра до брега. А после? Пак щях да съм в Турция, още по-далече от Гърция, отколкото преди. Внимателно разгледах турската карта. Най-близкият голям град бе Бурса. Оттам можех да хвана автобус на север до Истанбул. Дали още можех да разчитам на Йохан да ме измъкне от страната?
Всеки петък до Имрали идваше ферибот, който превозваше нови затворници или посетители. Само седмица след като пристигнах на острова, фериботът докара двама неочаквани много скъпи гости. Единият беше Майкъл Грифит, лонгайландският ми адвокат, другият — Джоуи, който се хилеше под мустак.
Петък бе почивният ни ден. Никой не работеше. Затворниците седяха на сянка в малка градина заедно с гостите.
— Никога не съм виждал толкова много мухи — оплака се Майк, като ги биеше с две ръце.
Засмях се.
— Май не съм ги забелязал. Човек престава да се впечатлява от тия неща, след като е живял с тях пет години.
Джоуи ми предложи кашон цигари „Уинстън“. Беше забравил, че съм ги отказал.
— Как е? — попита той.
— Много добре. Всеки ден ходя да плувам.
— Без майтап?
— Да.
— Дявол да го вземе, ако и на това му викате затвор! — рече той и се огледа. Беше започнал работа като обикновен моряк на туристическо корабче, пътуващо до Босфора.
Майк отвори куфарчето си и ми показа куп правни документи.
— Разговаряхме с баща ти, Били. И двамата знаем какъв влак чакаш. И не искаме да пострадаш.
Свих рамене.
— Ще внимавам.
— Били, за последен път спираме да заредим, преди да поемем отново. Преместването е напълно подготвено. Ако ни позволиш да използваме медицинските свидетелства — заключенията на психиатрите, смятаме, че това ще е достатъчно, за да убедим турското правителство да разреши преместването. Просто не искаме да развалиш всичко, като направиш някоя глупост.
— Разбира се. Защо не? Вземете свидетелствата. Съгласен съм на всичко, само да се върна вкъщи.
Майк се успокои.
— Значи ще стоиш мирен и ще чакаш?
— Нищо не обещавам, Майк.
Сутринта мина прекалено бързо. Бях луд от радост, че мога просто да седя на сянка и да си приказвам с приятели. Но когато Майк се извини и отиде до клозета, с Джоуи веднага подхванахме делови разговор.
— Какво ще ти трябва? — попита той.
— Лодка, Джоуи, с лодка ще бъде съвсем лесно. Мога да се разхождам из острова, колкото искам, до десет вечерта.
— Ще видя какво мога да направя. Може би ще ми трябва малко време, за да го уредя.