— Побързай, Джоуи. Вече е юли. Трябва да се измъкна, преди да застудее. Чарлс каза, че морето става много бурно през зимата.
— Окей. Ще ти пиша. Майк се върна.
— Пфу, каква воня е в клозета! Как издържаш?
Отметнах глава и се засмях. Майк изглеждаше озадачен.
— Майк, утре идва министърът на правосъдието на специално посещение. Едва вчера миха клозета. Днес е направо чист.
— Пфу! Добре че не съм го видял, когато е бил мръсен. И нямаше къс тоалетна хартия.
— Те не употребяват тоалетна хартия.
— А какво, по дяволите?
— Пръстите си. Взимат вода и…
— Стига. Достатъчно. Просто няма да ползвам повече тоалетната, докато не се прибера в хотел „Хилтън“.
Фериботът се върна. Време беше приятелите ми да си вървят. Майк се обърна към мен, преди да се качат.
— Слушай, Били, ще ти се моля, ако трябва. Не напускай острова. Дай ми възможност да уредя нещата. Само ще объркаш работата с преместването. Ще ти друснат още десет години. Могат и да те убият.
— Майк, защо непрекъснато ми говориш за бягство? Нима мислиш, че ще разваля тая прекрасна сделка?
— Били, изписано е на лицето ти.
Понижих глас.
— Майк, ти направи страхотно много за мен. Ако не беше идиотският ми късмет, отдавна да си ме върнал вкъщи. Затова, моля те, продължавай да действаш все така упорито. Прави каквото трябва. Но аз също ще направя това, което трябва.
Зачаках. За мен беше все едно кой ще успее да ме уреди пръв — Майк или Джоуи. Но след пет години разочарования от турското правителство почти не вярвах в преместването. Като че най-добрият изход бе да избягам.
Другите затворници предполагаха, че просто чакам американското и турското правителство да подпишат военно споразумение, което ще разчисти пътя за подобряване на дипломатическите отношения, и най-накрая преместването ми ще се уреди. При наличието на тази възможност нямаше причини някой да ме подозира, че кроя планове за бягство. Така исках да бъде. Спомних си за Вебер и Жан Клод.
Изявих желание да ми дадат по-тежка работа. По цял ден пренасях петдесеткилограмови чували с фасул от консервената фабрика до превозващите каруци. Оставах без сили. Но чувствах как мускулите ми, поотпуснали се през последните пет години, заякват. През двучасовата обедна почивка непрекъснато си налагах да плувам, за да добия издръжливост. Вечер пробягвах дълги разстояния из кривите пътеки на острова.
Всеки петък с нетърпение очаквах да получа вест от Майк или Джоуи.
Минаха седмици. От външния свят не идваше нищо освен мълчание. После получих писмо от къщи. Виждах сълзите между редовете. Татко ме молеше да изчакам преместването. Пишеше, че дори нищо да не излезе от това, не бивало да губя търпение. Оставали ми само три години, а скоро щели да бъдат само две. После съм щял да броя отзад напред от последната година и щели да ме пуснат. По-добре било от още десет. По-добре, отколкото да ме застрелят.
Но аз отдавна бях премислил тези аргументи. Реших, че никой не може наистина да ме разбере, освен ако не е прекарал пет години затворен. Отвърнах на писмото му, като го уверявах, че няма да мръдна, докато не съм сигурен, че целият път до вкъщи е чист.
Минаха още няколко седмици. Накрая получих картичка от Джоуи. Щеше да дойде да ме види следващия петък. Имаше и бележка от Майк Грифит. Смяташе, че преместването ще се уреди всеки момент. „СТОЙ МИРЕН“, пишеше той с главни букви.
Джоуи пристигна в деня за свиждане.
— Мога да взема лодка, но моторът се нуждае от поправка. Трябват ми малко пари.
— Колко?
Върнах се в помещението и донесох дневника си, за да го покажа на Джоуи. През следващите няколко часа го четохме внимателно. Джоуи си тръгна с около 2000 долара в ръкава. Обеща да дойде на другата седмица. Тогава щяхме да обсъдим последните приготовления.
Вечерта внезапно се разрази буря. Изкачих се на върха на една трийсетметрова скала и загледах как морето се блъска в старите дървени докове под краката ми. Изведнъж пристанището взе да се пълни с лодки. Рибари от сушата, заварени в открито море, докарваха гемиите си тук, за да се спасят от бурята. Рибарските гемии бяха прекалено големи и неудобни, за да се справя сам. Но всяка влачеше отзад по една малка лодка. Дали ще мога да греба трийсет километра до брега? В буря?
На следващата нощ не можех да избия от главата си тия лодки. Дойде петък. Джоуи го нямаше на ферибота. Къде ли можеше да е? Не получих никаква поща. Това означаваше, че трябва да чакам още седмица до следващия ферибот, за да науча нещо.
Над Имрали се възцари странна тишина. Седмици наред Джоуи не се обаждаше. Нямаше известия и от Майк. Нищо. Дали Джоуи не ме беше измамил? Дали Майк не бе разбрал, че преместването е още един влак за никъде?