В четвъртък на 2 октомври се събудих от шума на вятъра и дъжда, които блъскаха по прозореца на помещението. Погледнах сивото небе навън и сърцето ми заби лудо. Знаех, че денят е настъпил. Бурята се развихри още по-силно вечерта. Работих с настървение до обяд, после изтичах до пристанището. Пет-шест рибарски гемии вече бяха пуснали котва. И прииждаха още! Дано само бурята продължи и след като се стъмни.
Следобед работих, без да се насилвам особено, за да си пестя силите за вечерта, с надеждата, че цяла нощ ще трябва да греба. В пет и половина надзирателите ни освободиха от работа. Дъждът бе спрял, но небето бе мрачно и прихлупено, а вятърът духаше силно. Хукнах към пристанището. Морето бе бурно и развълнувано. Навсякъде бяха пръснати гемии. Върнах се в помещението, за да се приготвя.
Когато мракът обгърна остров Имрали, аз се вмъкнах във варела за домати. Един прожектор както обикновено обхождаше местността. Но вече познавах движението му. Щом минеше, отгоре по стената на варела се появяваха причудливи сенки. Гемиите светваха в тъмното пристанище.
Исках да изчакам настъпването на часа за прибиране. Тогава можех да бъда сигурен, че наоколо не се мотаят други затворници. Затова се свих и взех да кроя планове. Ще плувам до най-отдалечената гемия и ще отвържа лодката й. После ще греба към азиатския бряг.
Времето течеше бавно. Усетих, че трябва да се облекча. Изпълзях в другия край на варела и се изпиках. Урината се смеси с дъждовната вода, потече по дъното на варела и се събра в ъгълчето, където се криех. Ако се преместех, можех да бъда забелязан по-лесно от някой патрул. Затова се налагаше да клеча в локвата. Миризмата вече почти не ми правеше впечатление.
Времето като че ли пълзеше. Имах чувството, че чакам от няколко дни. Часовникът ми показваше едва осем часа. Опитах да се отпусна. Взех да си мечтая какво ше правя, когато се измъкна. Размислих се за Лилиан. За мама и татко. Представих си как вървя по улицата в някой град. В който и да е град. Като свободен човек. Бях толкова близо. Трябваше да успея.
Някакъв шум! Стъпки. Затаих дъх. По пътеката към варелите се приближаваше патрул. Спря до скривалището ми. Избухна яркооранжево пламъче, потрепна на вятъра и изгасна. Патрулът се изкашля. После продължи нататък.
Отново заваля. Намокрих се до кости. Вятърът бе леден. Сгуших се на дъното на варела и зачаках.
Най-после часовникът ми показа десет и трийсет. Надигнах глава над ръба на варела и се ослушах. Бурята изпълваше нощта със звуци. Поех няколко пъти дълбоко въздух и преметнах единия си крак отвън. Какво беше това?
Мигновено се свлякох долу. Долепих се до стената. В далечината излая куче. Помислих си за наблюдателната кула и картечниците й.
Чаках още десетина минути, като се ослушвах. Отново подадох глава над ръба на варела и погледнах през поройния дъжд. После вдигнах единия си крак. Пак ми се счу шум и се смъкнах обратно. Потръпнах от страх.
Реших, че ми се е сторило. Ръцете ми трепереха. Почудих се дали наистина имам достатъчно смелост, за да осъществя всичко.
За трети път събрах кураж. Поех си няколко пъти дълбоко дъх. „Няма нищо — казах си. — Няма нищо. Хайде тръгвай.“
Брегът до пристанището бе осеян с натрошени камъни и изгнили домати. Беше кално и пълно с локви. Целият потънах в мръсотия, докато пълзях предпазливо надолу по корем. Бях на открито, изложен на прожектора. Всеки път, когато минаваше над мен, се заравях в калта. Не мърдах. И се молех.
Бавно се придвижих надолу до брега. Сега оставаше най-трудното. Първите пет метра от водата се намираха точно под наблюдателната кула. Вътре се виждаше един войник, който насочваше прожектора. Друг крачеше тихо с картечницата. Бях благодарен на шума от вятъра и вълните. Въпреки това трябваше да внимавам.
Влязох в студената вода. Над мен прожекторът обхождаше пристанището. Оттласнах се от брега, а сърцето ми биеше до пръсване при мисълта, че бягството, за което толкова дълго бях мечтал, е започнало и няма връщане назад. Бях се хванал вече.
Плувах бавно, защото се страхувах да не плискам. Тежките дрехи ме дърпаха надолу. Една вълна ме блъсна в лицето и напълни гърлото ми със солена вода. Потиснах кашлицата си. Напрегнато очаквах куршумите да се впият в гърба ми.
Плувах бруст, така че само главата ми да цепи водата.
Когато усетих, че не мога да продължа повече без почивка, спрях и погледнах назад. Светлините на пристанището се мержелееха зад гърба ми. Пред себе си виждах люшкащи се фенери, всеки означаваше рибарска лодка. Смятах да плувам до най-отдалечената.
Борех се с бурята. На няколко пъти спирах, задържайки се на повърхността, за да се ориентирам, като гълтах жадно въздух. После пак продължавах към последната гемия.