Ето я, отзаде й бе вързана малка лодка. Дали щеше да издържи в морето? Трябваше.
С мъка се качих през борда. Напрегнах всички сили, които ми бяха останали. Свлякох се изтощен на мокрите дъски. Няколко минути лежах, треперейки от студ, и се мъчех да си поема дъх. После бавно повдигнах глава, докато успях да надникна над ръба на лодката. Разгледах брега, очаквах да видя, че към мен се е насочило патрулно корабче. Но по следите ми нямаше никакви светлини.
Предната й част бе покрита около един метър, където можех да се мушна. Останалата бе съвсем открита. Потърсих греблата в тъмното. Намерих ги. Бяха дебели и тежки.
Бам! Точно над главата ми с трясък се отвори прозорче. Замръзнах на мястото си. Над мен някакъв турски рибар изхрачи нечистотиите от гърлото си и се изплю над главата ми във водата.
Сърцето ми беше замряло.
Прозорчето изскърца на пантите си и шумно се затвори.
Бавно се промуших под покривалото в предната част на лодката. Попаднах в локва студена вода и потреперах. Свих се колкото можах, но краката ми пак останаха да стърчат навън.
Исках да се махна, преди рибарят отново да отвори прозорчето си.
Погледнах нагоре към вътрешната страна на покривалото. Над главата си смътно виждах огромен възел — края на въжето, което прикрепяше лодката към гемията. Възелът бе дебел и стегнат — невъзможно беше да се развърже. Бръкнах в дънките за ножа. Бяха мокри и залепнали за краката ми. Най-после го напипах. Въжето бе мокро и здраво. Ножът режеше мъчително бавно. Кълцах го, докато ме заболяха мускулите, а ръцете и гърбът ми се ожулиха от търкането в шпангоута на лодката. Ужасно ми се кашляше и от усилието да се сдържа гърдите ми се разкъсваха. Дробовете ми се напълниха със студена влага.
Прокарвах вкочанените си пръсти напред-назад, напред-назад. От въжето оставаха само няколко нишки. Спрях. Пак се огледах. Ослушах се. Затаих дъх и прерязах последните нишки.
Възелът падна. Прерязаният край на въжето потрепера и се изхлузи, отпърво малко, през дупката на покривалото. Сетне изстърга и изчезна. Лодката бе свободна!
Вълните ме понесоха. Изпълзях до центъра на лодката възможно по-тихо и седнах на пейката. Огледах се. Носех се към брега на острова! Грабнах веслата и тогава открих, че липсват халки или поне аз не ги виждах. Вече нямаше светлина. Ръката ми напипа свитка въже в средата на едното гребло. Имаше формата на цифрата осем. Сетих се, че примката на въжето би трябвало да се закача някъде. Опипах перилото. А, да. Отстрани на лодката имаше куки. Свитките въже се закачваха на куките.
Разбързах се, защото бях изплашен до смърт, лодката не се движеше просто към брега, а към кила на друга гемия. Нагласих веслата. Дръпнах ги. Едното не успя да загребе, лодката се наклони и аз се разклатих в тъмнината. Втората гемия се изпречваше все по-близо. Наместих се в средата на седалката и нагласих греблата, докато се уверя, че широките им части са под правилен ъгъл. Тогава загребах, сетне още веднъж. Течението намаля, после спря. Лодката тръгна в обратна посока.
Гребеше се трудно. Разлюляното море непрекъснато ме клатеше под различен ъгъл. Веслата често не успяваха да загребат. Трябваше бързо да се намествам, за да не изхвръкна от мократа пейка. Запънах краката си в дъното и постепенно след няколко минути се получи известен ритъм.
Сега трябваше да внимавам и да държа курс покрай вътрешната страна на оформения като подкова остров. Там, където се разбиваха вълните, имаше огромни скали. А по на юг открих, че са хвърлили котва още безброй гемии. Налагаше се да лъкатуша с лодката между тия две опасности. Дъждът плющеше като завеси, образувани от поривите на вятъра. Силата му ме плашеше. Но той ме прикриваше.
Мускулите ми бяха заякнали от йогата и от вдигането на чувалите с фасул. Дърпах и натисках греблата. Постепенно краят на острова отмина.
Наблюдавах светлините в пристанището. Бяха се отдалечили и станаха като малък рояк ярки точици в тъмната нощ. Знаех, че трябва да се движа по линията, образувана от светлините и края на острова. Ако изгубех от поглед светлините, щях да се отдалеча прекалено встрани. Напрегнах сили срещу вятъра, за да не се отклонявам.
Течението бе много по-силно в открито море. То отнасяше лодката на запад. Вълните я блъскаха отстрани, а вятърът хвърляше солени пръски в очите ми. Бързо се изтощих. Когато спрях да греба и проверих местоположението си, светлините на острова се бяха превърнали само в една точка. Някъде зад мен отвъд бурята се намираше турският континент. Трийсет километра на юг.
Гребах до припадък. После отново проверих къде се намирам. Наистина ли виждах светлини по посока на сушата? Пак погледнах, но нямаше нищо. Продължих да греба, огъвайки гръб. Отново се взрях — светлини! Три бледи светлини. Но бяха някак встрани. Отнасяше ме встрани от курса.