— Ох, приятелю, какво си причини? Не биваше да си тук.
— Никой не бива да е тук, Норуин.
— Защо ни защити? Чу гласа на Извора ли?
— Никакви гласове не съм чувал.
— Тогава защо?
Персис се облегна на студените камъни.
— Нямам представа… Просто се засрамих от това, което се случи. — Усмихна се измъчено. — А и щях да ти липсвам.
— Да, щеше — печално промълви Норуин. — Ти си добър човек. По-добър, отколкото си мислиш.
Часовете се точеха мудно. Затворниците не разговаряха; седяха безволно, потънали в мислите си. По едно време вратата се отвори и хвърлиха в подземието млада жена. Тя падна тежко и си удари главата в пода. Персис и Норуин отидоха при нея. Беше тъмнокоса, лицето ѝ беше насинено и подуто. Ивици кръв бяха засъхнали по роклята ѝ на гърба и Норуин видя дълги подутини от удари с камшик.
— Вече не изглежда чак такава светица, а? — присмя се същият надзирател от вратата. — Без булото си е пачавра като всички останали. Да бяхте чули как врещеше от камшика…
Персис седна до жената и ѝ помогна да се опре на него, като внимаваше да не докосва разранения ѝ гръб. Тя се унесе, отпуснала глава на гърдите му. В подземието нямаше вода, за да промият раните ѝ, нямаше превръзки. Но Персис я прегръщаше и ѝ шепнеше каквито утешителни думи можеше да измисли. Тя се сгуши в него като дете и той я погали по косата.
След малко младата жена отвори очи и прошепна:
— Кой си ти?
— Персис Албитан. Почини си.
— Скоро ще почивам.
И пак се облегна на него, останала без сили.
— Не те познавам, Персис Албитан…
— И аз не те познавам. Но това няма значение.
Тя заспа отново. Норуин я гледаше в светлината на факлите.
— Толкова е млада. Доскоро е била дете…
В отсрещния ъгъл някой от мъжете започна напевна молитва. И другите я подхващаха един по един. Когато изрекоха думите, в подземието пак настана тишина, но се долавяше общото умиротворение.
— Жалко, че нямах време да науча повече за Култа — каза Персис. — Щеше да е добре, ако знаех за какво умирам.
— Приятелю, ще имаш предостатъчно време — отвърна Норуин. — След като ни изгорят.
Наладемус не можа да мигне. Крачеше из покоите си цяла нощ, люшкаше се между ликуването и страха. Ето че зората изсветляваше над града, а той беше изтощен и ядосан. Къде се бе дянал Волтан? Защо не му изпращаше вест за смъртта на Джасарай?
Бутна вратата на балкона и излезе. Въздухът носеше свежа прохлада, градът се простираше пред него прекрасен в сумрака. Това беше неговият ден — ден на величие и пречистване. От шестнайсет месеца подготвяше всичко, събираше хиляди имена. Днес Култът щеше да бъде изкоренен окончателно, а с него щеше да си отиде и все по-немощният Джасарай.
Неговите Рицари излизаха от казармите и се строяваха. Бяха стотици. Наладемус гледаше с наслада как колона след колона навлизат в града; офицерите носеха списъци на предателите. Щяха да ги измъкнат от постелите им и да ги завлекат в Храма. Тъмницата не можеше да побере всички, затова щяха да ги събират на плаца пред казармите, преди да ги разпределят по арените на различните циркове, за да бъдат екзекутирани.
Колоните Рицари още се изнизваха през портата. Наладемус ги наблюдаваше гордо. От утре всички в Каменград щяха да крачат така към предначертаната им съдба.
Но къде беше Волтан?
Избълва проклятие и се върна в покоите си. Светлината на една от лампите трепкаше, над фитила се виеше мазен черен дим. Наладемус угаси пламъчето. На масата още имаше остатъци от вечерята и празна кана от вино. Наладемус взе къшей хляб, но беше изсъхнал и той го пусна на пода. Стомахът му къркореше. Повика един страж, заповяда му да донесе някаква храна и се прегърби на широкото кожено кресло все по-ядосан. Напоследък Волтан бе станал твърде дързък. Скоро щеше да настъпи моментът, когато трябваше да се отърве от него. Но не сега. След смъртта на Джасарай можеше да пламне гражданска война.
Стражът се върна с блюдо пушени меса и нова кана вино.
— Прати ми Бануин — каза Наладемус, взе блюдото и натъпка в устата си голямо парче шунка.
След малко тъмнокосият младеж потропа на вратата и влезе.
— Сърцето ми бие твърде бързо — каза Наладемус. — Направи ми някаква билкова отвара.
— Императорът е жив — каза Бануин тихо, едва ли не тъжно.
Наладемус трепна и впи поглед в младежа.
— Ти пък какво знаеш?
— Всичко, господарю. Аз съм ясновидец. Ако бях предпочел да живея сред своя народ, щях да стана друид. Нощес отново имах видение, същото като отпреди няколко години. Моят приятел Бейн бродеше по чудати живи коридори, които шумоляха. Дебнеше го звяр. С него вървеше по-възрастен мъж, когото не познавах. Но сега знам кой е — името му е Бяс. Снощи неколцина убийци са се опитали да погубят императора, като пуснали див звяр в лабиринта насред неговия парк. Огромен ивичест лъв. Оставили го да прегладнее. Един от тях ударил императора по главата, повалил го в несвяст, залял го с кръв и го оставил, за да бъде разкъсан от звяра. За късмет на Джасарай моят приятел Бейн и Бяс влезли в лабиринта и убили звяра. След това Джасарай повикал верни войници, които арестували Волтан.