Наладемус седеше зашеметен, мъчеше се да проумее какво говори това момче.
— Ако всичко това се е случило наистина, защо стражници на императора още не са дошли да ме отведат?
Бануин мина покрай него и се загледа към последните Рицари, излизащи през портата. И Наладемус чуваше тропота на колоната. Сърцето му прескочи един удар. Джасарай знаеше за днешното прочистване на предателите. Чакаше Храмът да се опразни.
Излезе на балкона и закрещя на отдалечаващите се Рицари:
— Върнете се!
Не го чуваха. Той впи дебелите си пръсти в ръба на каменния парапет и изви глава към спокойния младеж до себе си.
— Бануин, какво мога да направя?
Ясновидецът въздъхна.
— Аз си отивам у дома, господарю. Връщам се при своя народ. Не биваше да идвам тук.
— Помогни ми!
— Никой не може да ви помогне.
Бануин се обърна и направи крачка към вратата. Наладемус се пресегна, хвана го за ръката и изрева:
— Ти си бил! Ти си ме издал!
Бануин го докосна съвсем леко. Пръстите на Наладемус се сгърчиха и младежът продължи към изхода от покоите. Наладемус напълни дробовете си с въздух, за да извика на стражниците да го съсекат пред очите му. Бануин се обърна и жрецът усети как гърлото му се свива. Младежът излезе.
Сърцето на Наладемус блъскаше тежко. Виеше му се свят, гадеше му се. Видя цял отряд пехотинци, които маршируваха по улицата към казармите, утринното слънце огряваше посребрените им брони и белите пера на шлемовете. Императорската гвардия на Джасарай.
Направи крачка назад, настъпи алената си роба и се стовари на пода. Надигна се на колене и хукна тромаво към масата. Грабна нож и се опита да разреже тлъстата си китка. Но ножът беше прекалено тъп.
Гвардейците влязоха през портата.
Наладемус отвори със замах вратата към коридора. Двама от неговите стражници стояха там.
— Дай ми меча си! — заповяда жрецът на единия.
— Мечът ми ли?
Наладемус докопа дръжката на оръжието и го измъкна от ножницата. От долните етажи вече се чуваха гневни крясъци и шумна суматоха. Той се върна бавно в покоите си, огледа разкошните завеси и украса, наредените по рафтовете книги, златните бокали. А през прозореца виждаше бялото съвършено величие на града.
Стовари се на колене и обърна острието към себе си. Раздърпа робата си с другата ръка, опря върха на гладиуса в гърдите си, а дръжката — в пода. И се хвърли напред. Дръжката се хлъзна, острието само сряза кожата над гръдната кост, върхът се заклещи под ключицата.
Няколко ръце го хванаха и го вдигнаха да стане.
— Не! — нададе вой жрецът. — Не!
През четирите дни след ареста на Наладемус, с който свърши всевластието на Алените жреци, във всички квартали имаше буйни веселби. Хиляди поклонници на Култа бяха освободени и се върнаха в домовете си. Мнозина жреци обръснаха брадите си и избягаха от града. Други чакаха самонадеяно и изпълняваха задълженията си с увереността, че тази бъркотия ще отмине скоро. Повечето бяха заловени, осъдени набързо и унищожени тихомълком.
Затворниците под арената на цирк „Палантес“ не знаеха нищо за събитията, разтърсили града над тях. Тях освободиха последни и когато вратата на подземието се отвори, очакваха да ги изведат, за да ги изгорят на клади. Мнозина плачеха и се молеха за живота си.
— Тишина! — викна надзирателят. — Свободни сте по заповед на императора.
Те още стояха скупчени и не можеха да повярват. Тази лъжа не трябваше ли да ги успокои, за да тръгнат покорно към смъртта си? Съветник в бели одежди прекрачи прага и притисна парфюмирана кърпичка към носа си, за да се опази от вонята.
— Това е истина — увери той затворниците. — Наладемус беше арестуван и с него е свършено, а всички вие сте свободни да се разотидете по домовете си, където и да се намират те.
Персис Албитан чу думите и тялото му сякаш олекна неимоверно от радост. Надигна се тромаво и се обърна към Забулената, за да помогне и на нея. Нейното лице белееше призрачно и лъщеше от пот. Очите ѝ блестяха трескаво.