— Остави я! — заповяда надзирателят. — Тя няма да бъде освободена.
— Защо? — попита Персис.
Повечето поклонници на Култа вече се бяха изнизали през вратата, искаха да се махнат по-скоро от тази страшна дупка. Тръгнаха си, без дори да погледнат към жената. С нея останаха само Персис и Норуин.
— Защо? — повтори Персис.
— Не ми се полага да знам — сопна се надзирателят. — Хайде, махайте се.
— Тя е болна, трябва ѝ помощ.
— Ами стой при нея — присмя се надзирателят. — Все ми е тая дали и ти ще умреш.
— Те не могат да останат — възрази съветникът.
Персис коленичи до изнемощялата жена.
— Толкова съжалявам…
Погледът ѝ за миг се проясни и тя му се усмихна. Не каза нито дума, но ръката ѝ се вдигна и погали брадясалото му лице. Щом го докосна, Персис усети в тялото си мощна топла вълна. Изгарящата болка от гнойника на шията вече я нямаше, не го мъчеха натъртванията и драскотините от побоя. А топлината се засилваше, сякаш през кожата му проникваха слънчеви лъчи и изпълваха вените му с ослепителна светлина. С нея го осени безмерно прозрение, до което не би достигнал с никакви усилия на ума. Впи поглед в очите ѝ и по бузите му потекоха сълзи. Ръката ѝ се отпусна.
Персис Албитан също протегна ръка и погали косата ѝ. Почувства как силата напира в него. Другите трима мъже в голямата килия стояха смразени от бледото сияние около умиращото момиче. Ужасните гноясали рани от камшика се затвориха и изчезнаха безследно. Цветът на лицето се промени и тя вече изглеждаше в цветущо здраве. Сиянието угасна и Персис се изправи. Вторачи се в надзирателя… а той му се примоли:
— Не ме погубвай!
— Защо да те погубвам, когато ти се погубваш? — отвърна Персис.
Обърна се към младата жена и видя, че тя го подканва с усмивка да тръгва.
— Пазите ли булото ѝ? — попита Персис.
Надзирателят кимна замаяно.
— Донеси го. Намери ѝ чисти дрехи и храна. Ще го направиш ли?
— Да, заклевам се!
— Тогава дано Изворът те благослови.
Персис погледна за последен път жената, дръпна Норуин за ръката и двамата закрачиха по коридора и нагоре по стълбата към светлината.
Наладемус беше съден от Съвета на Джасарай. Като главен свидетел Волтан разказа за заговора да убият императора и призна, че са злоупотребили с пари на Храма, за да подпомагат източните врагове на Каменград и да проточат войната. Преди да произнесат присъдата разрешиха на Наладемус да говори. Той изсипа хули срещу Джасарай, който не беше в залата, обвини го в слабост и решения, които разединяват империята. Но когато го осъдиха на смърт, припадна и трябваше да го изнесат от залата.
Бейн тичаше с все сила нагоре по склона. Прескочи едно паднало дърво, но щом навлезе в гората, реши да бяга по-леко. Раните на рамото и хълбока зарастваха бързо. Бяс бе свалил шевовете предишния ден. Почти не бяха говорили преди това.
— Още си ми ядосан — каза Бейн, когато неговият наставник сряза последния шев и измъкна конеца.
— Не съм ядосан — отрече Бяс. — Разочарован съм.
— Според мен грешиш. Мога да го победя.
Старият гладиатор вдигна рамене.
— Не заради това. Сега не е нужно да се биеш с него и да рискуваш живота си напразно. За тебе вече не е най-важно отмъщението или справедливостта, а самолюбието. Той те е победил и ти искаш да докажеш на самия себе си, че го превъзхождаш. Бейн, животът ти би могъл да има и друг смисъл.
Тези думи още отекваха в паметта му, докато тичаше. Не бе измислил как да обясни на Бяс какво чувства, не се бе насилил да му разкаже за отчаянието през почти целия си живот. Лия беше като небесна дъга след буря, единственият му шанс да промени всичко в съдбата си. И когато я беше убил, Волтан бе хвърлил семе на омразата в душата му. Това семе бе покълнало и избуяло. Нямаше нощ, в която Бейн да заспи, без да вижда лицето на Волтан. Нямаше утро, в което да се събуди, без да мисли за безмилостния бивш гладиатор и за острието, което бе пронизало Лия. Тази омраза го гризеше вече повече от две години и Бейн вярваше, че може да се отърси от нея само ако застане лице в лице, меч срещу меч с Волтан. Така разбираха живота мъжете от риганте.
Мъгла се стелеше ниско в шубраците и той продължи по-бавно, защото не виждаше добре къде стъпва. Не биваше тъкмо в деня преди двубоя да си изкълчи глезен заради скрит корен или камък. Зърна пред себе си двама мъже, които теглеха отсечено дърво към полегат склон. Единият беше стар и еднорък, другият — още момче. Тежестта на дървото май беше прекалена за тях. Счупен клон се закачи в ръбест камък, който стърчеше от земята. Едноръкият го отсече с малка брадва и двамата пак напънаха въжето. Бейн отиде при тях, усмихна се широко на стареца и хвана въжето. Дървото вече се плъзгаше много по-леко, смъкнаха го по склона до неугледна къщурка край бистър поток.