— Защо няма бюст на Бяс?
— Махнали са го, след като Бяс се опозори като гладиатор.
Бейн се облегна удобно. Лесно прогонваше всякакви грижи и тревоги от ума си преди двубоите, но не и днес. В главата му се преплитаха мисли и спомени, отвличаха вниманието му.
Ако умреше днес, кой щеше да скърби? Някогашният му приятел Бануин го бе изоставил, баща му не бе пожелал да го приеме като свой син, а сега Бяс дори не бе дошъл да гледа как ще се справи с най-тежкото изпитание. Погледна Телорс, който му беше симпатичен, но не се бяха сприятелили. Ако извлечаха трупа му от арената след малко, Телорс щеше да вдигне рамене, да се върне във вилата, да пийне в негова памет, да каже някоя и друга добра дума за него — и щеше да продължи по пътя си.
Изведнъж се почувства съвсем сам и страхът се възползва от това, за да покълне в душата му. „Какво направих с живота си? Какво постигнах?“ Завъртя глава. Не биваше да си позволява такива мисли преди двубой до смърт. Стана, взе от масата кожена манерка и счупи восъчния печат, за да извади тапата. Всеки гладиатор си приготвяше сам питиета и запечатваше съдовете, иначе някой противник можеше да му сипе опиат преди двубоя. Вдигна манерката към устата си и започна да пие на големи глътки. Плодовият сок се плъзгаше в гърлото му като коприна.
— Не прекалявай — спря го Телорс. — Не бива да ти се подува коремът.
Бейн се върна на скамейката. През нощта му се бе явила Моригу. Събуди го шумоленето на листа и клатушкането на клони от вятъра. Надигна се и видя, че леглото му е насред малка поляна в дъбова гора. Моригу седеше на един пън.
— Копринени чаршафи — каза тя. — Колко си забогатял…
Черен гарван прелетя над леглото и кацна на клон до нея.
— Какво искаш от мен? — попита Бейн.
— Като знам в каква глупост си се забъркал, май е по-уместно аз да попитам какво искаш от мен.
Бейн вдиша дълбоко. Усещаше хладната свежест откъм планините.
— Само едно желание бих изрекъл пред тебе. Да спасиш Лия. Вече не искам нищо. Утре или ще победя, или ще умра.
— Да, да, не можа да спасиш своята любима. И това го има в живота, Бейн. А за себе си не помисли ли? Ако ме помолиш, ще ти дам силата и бързината, от които се нуждаеш за победата над Волтан.
— Имам ги.
— Напротив. Вани ти каза истината. Волтан е по-едър, по-силен и по-бърз от тебе. И много по-опасен. Помоли ме!
— Няма!
— Гордостта ли те възпира?
Той поумува.
— Може би. Но освен това не искам да се възползвам от магия срещу него. Не ми е нужна помощ. Ще бъдем наравно в двубоя.
— Какво благородство… Нима се заблуждаваш дори за миг, че Волтан би постъпил така на твое място?
— Не е моя грижа какво би направил Волтан или какво не би направил. Искам разплата за смъртта на Лия, искам и той да знае защо умира.
— Бейн, а какво ще постигнеш със смъртта му? Да не мислиш, че това ще го трогне накрая? Да не се залъгваш, че можеш да пробудиш угризения у него?
Бейн завъртя глава.
— Не го правя заради него. Правя го за себе си. Когато го убия, ще намеря покой.
— Ясно… Всичко се върти около Бейн. Не е заради Лия или злините на Волтан. Всичко е заради Бейн.
— Ами да, заради мен е — каза той сърдито. — Защо пък не? Кой се е бил на моя страна досега? Винаги бях сам. Обичах майка си и тя като че ли ме обичаше, докато бях дете. Но щом поотраснах, с всеки поглед тя виждаше в мен Конавар. Отблъсна ме. — Смехът му прозвуча кухо в собствените му уши и накара гарвана да плесне с криле. — Къде са моите приятели и любими? Мислех си, че имам поне един приятел, а той ме изостави, когато му казаха, че умирам. Да, наистина всичко е заради Бейн. Ако умра утре, кой ще жали за мен?
— Да, кой ли? — каза Моригу. — Е, щом не съм нужна, няма да ти губя времето. Върни се в леглото, боецо. Спи…
Чудноват сън, който несъмнено се дължеше на страховете му, но още го глождеше.
— Време е да се разкършиш — напомни Телорс.
Двама войници с посребрени брони влязоха в Оръжейната и единият каза на Бейн:
— Императорът заповяда да се явиш при него.
— Това време му е необходимо да се подготви за двубоя — възрази Телорс.
— Ще дойдеш с нас — отсече вторият, без да поглежда към Телорс.
Бейн облече риза от черна коприна и тръгна с двамата от императорската гвардия по подземните коридори. Качиха се по стълбата на втория етаж. Щом излязоха навън, той видя препълнените трибуни на стадиона — редица над редица скамейки, по които бяха насядали граждани в очакване на следобедното забавление. Стадионът на цирк „Палантес“ побираше почти трийсет хиляди зрители, но имаше и стотици правостоящи по пътеките между скамейките.