— Голяма тълпа — отбеляза първият войник.
— Само не се възгордявай — каза вторият на Бейн. — Повечето са дошли да зяпат как ще изгори Забулената. Май се питат дали няма да направи някакво чудо и да отлети в небесата. — Изсмя се грубо. — Да бе, непременно.
— Нали уж всички поклонници на Култа бяха освободени? — озадачено попита Бейн.
— Без нея. Тя ще изгори до Наладемус. Питам се какво ли ще имат да си кажат, докато ги връзват на кладата?
Продължиха към третия етаж, стигнаха до охранявания вход на Императорската ложа и пуснаха Бейн да влезе.
Джасарай беше сам. Носеше дълга бяла тога и пурпурно наметало. Широка сламена шапка пазеше лицето му от слънчевите лъчи.
— Седни до мен, момчето ми — каза императорът.
— Благодаря, ваше величество, но трябва да се подготвя за двубоя.
— Всичко с времето си — безпрекословно каза императорът.
В края на арената се появи тръбач, прозвуча висок протяжен тон. През западната порта излезе боец с меч и тръгна по пясъка. Тълпата го посрещна със злобни крясъци и освиркване. Бейн се взря надолу и едва повярва на очите си.
Гладиаторът беше Волтан.
— Трябва да изляза на арената, ваше величество!
— Чакай! — заповяда Джасарай.
— Но нали аз ще се бия с него?! Обещахте ми!
— Обещах, младежо. Спазвам обещанията си. Но не съм ти обещавал да си първият, който ще се бие с него.
Отвориха източната порта и още един боец тръгна по пясъка — гол над кожената препаска около кръста. Извади червена кърпа изпод широкия си колан и я върза на бръснатата си глава.
Беше Бяс.
Бейн не проумяваше какво се случва.
— Защо? — прошепна той.
— И аз си задавах този въпрос, когато чух молбата на Бяс — каза Джасарай. — Още в онази нощ с тигъра. Нали тогава ви казах, че можете да поискате всичко от мен? Бяс се забави малко, когато ти излезе, и помоли той да излезе пръв в двубой срещу Волтан. А на другия ден и ти дойде при мен. Така научих отговора. Убеден съм, че и ти го знаеш.
На Бейн му призляваше. Наведе се напред и впи пръсти в парапета на ложата. Да, знаеше. Бяс правеше това заради него. Казаното от стария гладиатор се изписа отново в ума му като огнени букви: „Ти не си имал баща, а аз нямах син. Струва ми се, че поне мъничко запълнихме взаимно тези празноти в живота си. И като всеки баща аз не искам да видя безсмислената смърт на сина си.“
Бейн тънеше в срам, сякаш се давеше. Себичната му жажда да си отмъсти бе застрашила живота на единствения човек, който бе станал негов истински приятел. Умът му едва издържаше немислимия ужас, детинското озлобление и самосъжалението губеха смисъл и се разпиляваха заедно с чувството, че е отритнат от всички, със самотата, обидите и разочарованията. Всичко беше толкова нищожно пред саможертвата на Бяс, който знаеше, че Бейн не може да победи Волтан. Знаеше и че въпреки възрастта си ще успее да изтощи противника, може би дори да го рани преди двубоя с Бейн — и даваше на младия си възпитаник по-голям шанс да доживее края на този ден.
— Не исках това… — изпъшка Бейн.
— Не бих очаквал от тебе да си го искал — отвърна Джасарай. — Но неговият жест е величав.
В гласа му звучеше гордост и изумление — дори да разбираше доблестта на Бяс, може би не успяваше да вникне в подбудите му.
Императорът стана и размаха сламената шапка. Свирачът наду тръбата отново и двамата бойци се поздравиха, като докоснаха върховете на мечовете си. Започнаха да се дебнат. Волтан нападна пръв със страховита пъргавина, но Бяс посрещна удара, мечът му се стрелна и принуди противника да отскочи. Тълпата се смълча, вторачена в схватката. Малцина сред тези трийсет хиляди зрители можеха да оценят майсторството, което виждаха, но никой не се съмняваше, че гледа сблъсък на изключителни бойци. Предчувстваха, че този епичен двубой ще остане в историята и че през идните години ще разказват на деца и внуци как Волтан и Бяс излезли на арената в цирк „Палантес“, за да се бият до смърт.
Бейн гледаше, разкъсван между смайването и влудяващия страх. Призна правотата на Бяс. Не би могъл да победи Волтан. Бързината на грамадния мъж беше недоловима за окото. Всяка негова стъпка беше съвършена, във всеки миг запазваше равновесие, дори когато се хвърляше в атака или се бранеше отчаяно. Скоростта на ударите, които двамата си разменяха, беше почти нечовешка, а двубоят приличаше на танц. Бейн не смееше да мигне, задъхваше се. Устата му пресъхна, кокалчетата на юмруците му белееха върху парапета. Каквото и да се случеше днес, той знаеше, че саможертвата на Бяс ще го преобрази. Нямаше повече да мрънка колко несправедлив е животът. В този горещ следобед му бе поднесен дар, който заличаваше всички досегашни обиди.