— Благодаря на боговете за това — отвърна Бейн. — С цялата си душа. — Взря се в очите на Бяс и добави: — Никога няма да забравя какво направи за мен. Този спомен ще остане жив в сърцето ми завинаги.
— Значи не се сърдиш, че те лиших от отмъщението?
— Да се сърдя ли?! Изобщо не ми хрумва! Докато гледах вашия двубой, най-после разбрах какво се опитваше да ми втълпиш толкова упорито. И ти, и той сте различни от останалите. Не бях виждал такова изострено внимание, такава мощ. Аз щях да умра на арената. Вече съм убеден в това. Никога няма да постигна такова майсторство.
— Не си прав — възрази Бяс. — Сега си на… колко? Деветнайсет? Тепърва ще навлизаш в разцвета си. След пет-шест години ще си по-страшен боец и от двама ни. — Неочаквано прихна. — Всички млади гладиатори трябва да се радват, че Бейн вече не е един от тях. Мислил ли си какво ще правиш занапред? Има какви ли не търговски начинания, в които можеш да вложиш богатството си. Можеш да станеш ленив дебелак.
— Връщам се в родината си — каза Бейн. — Императорът ми даде два дни да напусна Каменград.
— Е, такава е благодарността на властниците…
Бейн сви рамене.
— Той е бездушен човек, какво друго да очаквам от него? Ще се върна в Кайр Друаг. Копнея да видя планините, да усетя тревата под босите си крака. Защо не дойдеш с мен? Тъкмо ще ме научиш как да се справям със стопанство.
— Може и да те навестя някога, но Кара ще се омъжи след четири месеца и искам да съм на сватбата ѝ. Искам да видя как расте мой внук. Дано е момче. Момичетата са същинско чудо, но ми се ще да има и малко разнообразие в живота ми. — Старият гладиатор се изправи и прегърна Бейн. — Знаеш ли, може би трябва да отидеш при баща си и да се сдобриш с него.
За пръв път Бейн го целуна по бузата и се отдръпна.
— Нямам баща. Ако можех да избирам, щеше да си ти.
— Радвам се да чуя това и съм ти благодарен. Но преди да се размекнем, хайде да слезем при останалите и да хапнем. Прегладнях.
— Още един въпрос — спря го Бейн. — Ще се напиеш ли тази вечер?
Бяс се засмя.
— Вероятно. Не ми харесва да убивам… дори твари като Волтан.
— Тогава да се напием заедно. Можем да си дърдорим за звезди и духове, да бръщолевим за смисъла на живота.
— Звучи много противно. Да го направим — каза Бяс.
Снежни вихрушки се носеха над полето. Младият друид бе клекнал до един побит камък, гледаше как вятърът разпръсква искри от малкия огън и трепереше и от студ, и от тежестта на провала. За четвърти път през последните шест месеца се опитваше да освободи призраците от Когдънското поле. И те отново не го послушаха, а продължиха своята безсмислена свирепа битка.
Постара се да вразуми сянката на Валанус, като му напомни, че истинската битка е била посред бял ден, а сега само луната огрява полесражението. Валанус се разсмя и посочи небето.
— Ето го ослепителното светило. И небето синее. Нямам време за глупости, демоне. Още една атака, момчета, и победата е наша!
Вятърът отслабна и треперещият Бануин добави още съчки в гаснещия огън. Надигнаха се пламъчета и той протегна ръце към мимолетната топлина.
Кралят му бе разрешил да опита за последен път и му бе дал три седмици. А той се беше провалил. Утре трябваше да се върне в Старите дъбове, както бе обещал.
— Загрижен съм за тези души — бе казал Конавар, — но ще ти кажа откровено, че съм по-загрижен за живите. Сведенията за войските на Джасарай, които получаваме от теб, са жизненоважни. Бануин, никой друг няма твоята дарба. Ти си Очите на риганте.