Бануин потрепери. Студът проникваше през ботушите и панталона му. Стана и затропа с крака, за да се сгрее. „Не бива да мразя зимата. Щом свърши тя, ще започне войната.“
Джасарай се подготвяше за настъпление от юг, крал Шард бе събрал повече от триста кораба в бойния си флот, за да поведе нашествие от север. Дните на кръвопролитие наближаваха. „А аз седя тук — сам се укори Бануин — и се тревожа за душите на загиналите в отдавнашна битка…“
— Моригу! — изкрещя отново.
Чу някакъв шум и се опита да види нещо в нощта. Кон стъпваше бавно в снега, ездачът се бе прегърбил на седлото, качулка покриваше главата му. Вкара коня си в каменния кръг и бутна качулката назад.
— Ама че си идиот — каза Бейн. — Още не си се научил как да накладеш огън.
Слезе от коня, взе закрепения зад седлото голям наръч сухи клони и го занесе при отсрещната страна на кръга, където един от грамадните камъни се бе пропукал и паднал. Подреди сръчно подпалки и клони, взе горяща съчка от огъня на Бануин и запали новия, който се разгоря бързо на завет. Бейн седна на земята и махна на Бануин да седне до него.
— И аз бих избрал това място — оправда се Бануин, — обаче оттук не се вижда битката, която изпълва душата ми с горест.
— И сега ли се сражават? — попита Бейн.
— Да.
— Кажи ми, когато свършат и са готови да започнат отначало.
— Защо?
— Ще ти помогна да освободиш душите им.
— Ти не си посветен в мистериите. Как ще ми помогнеш?
— Ти пък не знаеш как да говориш с бойци. А аз знам.
— Изпраща те Моригу, нали?
— Не позна. Майка ти дойде при мен и ме помоли да ти помогна. — Впи очи в очите на Бануин. — Ворна винаги е била моя приятелка. А аз помагам на приятелите си, когато ми е по силите.
Бануин се извърна.
— Съжалявам за това, което се случи в Ация.
— Ха, това е минало и забравено.
— Наистина ли? — обнадежди се Бануин.
— Не! — озъби му се Бануин. — Просто се опитвам да съм любезен. Сега ми обясни за тази битка на призраците.
— Какво има да ти обяснявам? Повтарят нескончаемо сражението на Когдънското поле, защото не разбират, че е приключило отдавна. Духовете им са в капан тук, уловени са в паяжина от омраза и насилие. Опитвам да разубедя Валанус. Той ме чува, но не ми вярва.
— А защо е важно да ти повярва?
— Заради земята, Бейн. И тя страда заедно с тях. Това място е изцедено от всякакъв живот и прилича на скверно петно, което се разраства. Трябва да сложим край на това. Мъртвите трябва да намерят покой.
— Защо пък да са по-добре от живите? — подсмихна се Бейн. — Ние можем ли да намерим покой?
— Още си озлобен…
Бейн се разсмя искрено.
— Не ме разбираш. Не съм какъвто ме познаваше някога. В Каменград намерих приятел — най-добрия приятел, който рискува живота си за мен. Това ме преобрази. Сега понасям всичко по-лесно. Все ми е едно, че за Конавар не съм никой или че риганте ме отхвърлят. Живея своя живот и не съм длъжен на никого.
— Като листо по вятъра — каза Бануин. — Свързан си с риганте.
Бейн завъртя глава.
— Свързан съм с двайсетината мъже, които работят при мен. И с приятелите, които ме подкрепяха — Ворна, Бяс и Телорс. Не ме е грижа дали всички останали ще се натръшкате и ще пукнете. Докъде стигна битката?
Бануин се озърна и потръпна.
— Сега е в разгара си. Ще продължава така около час и ще започнат отначало.
Бейн сложи още клони в разгорелия се огън. Бануин го гледаше крадешком. Косата му още беше дълга и от едното слепоочие се спускаше стегната плитка, но вече имаше и съвсем късо подкастрена златиста брада. А раменете му май бяха още по-могъщи.
— Научих от майка си, че Лия е жива и че си я спасил отново.
— Да, спасих я.
— Радвам се.
— Приятно ми е да го чуя.
— Бейн, моля те да не ме мразиш. Постъпих като недостоен страхливец, но вече се опитвам да живея така, че да изкупя вината си.
— Одеждите на друид ти подхождат. Казват, че си велик лечител и пророк. Това е чудесно. Не те мразя. Сериозно. За мен си само познат.
— Но преди бяхме приятели, нали?
— Не мисля, че сме били приятели. А и вече няма значение. Как е кралят? И до мен стигна вестта, че е имало още едно покушение срещу него.
— Двама панони го нападнали, когато излязъл на лов. Убили коня му, а него ранили. Раната не беше дълбока и я изцелих.
— Не мога да обвинявам паноните. Риганте са ги покорили.
— Повечето панони вярват на краля — възрази Бануин. — Както и повечето норвии и хората от по-малките племена под неговото знаме. Но винаги ще има и такива, които тъжат за отминалите времена.