Доспехите на офицер изчезнаха тутакси, замениха ги лъскава ризница и развяващо се наметало на сини и зелени карета.
Бейн се завъртя към настъпващите риганте, изчака да го доближат и закрещя:
— Конавар! Нека се покаже Конавар! — Призраците забавиха напора си. — Фялок! Къде си? Бендегит Бран, искам да те видя! Гованан, излез напред!
Тръгна към призраците, като пак викаше техните пълководци. Те вече не тичаха, а вървяха разколебани и се озъртаха смутено. Един от по-знатните риганте разбута останалите и застана пред тях.
— Защо викаш Конавар? Да не си пратеник на враговете? Примирие ли искат?
— Къде е Конавар? — настоя Бейн.
Мъжът се подвоуми и започна да оглежда призрачните редици.
— Не е с нас…
— Как е възможно? — попита Бейн. — Това е Когдънското поле. Тук крал Конавар е извоювал най-великата си победа. Заедно с него са се сражавали Фялок, Бендегит Бран и Гованан. — Погледна внимателно лицето на мъжа, който не беше млад — косата му бе оредяла, бръчки се бяха врязали дълбоко в кожата му. — И Макус се е сражавал редом с тях — добави, защото си спомни какво му бяха разказвали. — Макус, който бил прехвърлил шейсетте, но повел атаката, която разпръснала левия фланг на вражеската армия.
— Аз съм Макус. Помня тази атака.
— Величави мигове са били — каза Бейн. — Но защо си тук сега?
— Тук ли?… За да се бия с враговете.
— Защо нападате без Конавар? Къде са Фялок и останалите пълководци?
— Не знам. Но знам, че враговете са пред нас.
Духът на Валанус ги доближи и спря до Бейн.
— Какво става тук?
— Още една атака, момчета. Още една атака и победата е наша — тихо каза Бануин.
Валанус се сепна като от удар. Вторачи се в младия друид.
— Защо казваш това? Защо избра точно тези думи?
— Не ги ли каза ти току-що — преди смелата атака?
— Да… не. Още не сме се сражавали.
— Огледай се, войнико — подкани го Бейн. — Ето го Макус, който е загинал начело на войниците, нападнали вашия фланг. Връх на копие разкъсал гърлото му. — Изви глава към възрастния пълководец. — Помниш ли копието, почитаеми Макус?
— Помня го.
— Ако копие е разкъсало гърлото ти на Когдънското поле, защо още си тук?
— Аз… не знам.
Бануин пристъпи към духа на Макус.
— Някой те чака, почитаеми Макус. Тя те чака отдавна. Всички знаем колко си обичал съпругата си и колко съкрушен си бил след нейната смърт. Тя те чака… на много по-добро място от това.
— Значи… съм… мъртъв? И не съм сънувал копието? Помня как лежах на земята и не можех да вдишам. Помня…
Призракът на Макус избледня.
— Не сме мъртви! — изкрещя Валанус. — Това е хитрост на риганте!
— Всички вие тук сте загиналите на Когдънското поле! — извика Бануин. — Повтаряте все същата битка хилядократно. Вие сте сенки, призраци, духове. Затова Конавар и Апий не са тук. Те оцеляха в битката. Помислете! Всички вие — помислете! Спомнете си деня, страшното клане. Спомнете си как умряхте!
Валанус се отдръпна от него.
— Не мога да загубя отново… Аз съм генерал на Каменград. Ние не губим битки. Ще продължа да се бия. Ще постигна победа. — Призраците на загиналите бойци от племената изчезваха и Валанус се втурна към тях, размахал меча си. — Върнете се, страхливци! Върнете се и се бийте!
Бануин закрещя на тургонски към безредно тълпящите се призраци от Каменград:
— Намерете покой, войници! Умряхте като храбреци, но никому не е нужно да умирате отново и отново. Нека това свърши. Продължете нататък. Потърсете по-доброто място, което ви очаква!
Валанус се извъртя и видя как собствената му армия изчезва.
— Войници на Каменград! Не отстъпвайте! Още една атака… Още една…
Думите му заглъхнаха. Остана сам.
Бейн пристъпи към него.
— Сражавал си се доблестно, Валанус. Знаят името ти по цял свят. Време е да намериш покой.
— Не съм мъртъв! — закрещя Валанус. — Това е магия на риганте! Моите войници ще се върнат. Махнете се. Ще чакам хората си!
После побягна и бледите му очертания се изгубиха сред кръжащите снежинки…
Бейн се събуди в каменния кръг. Бануин слагаше съчки в гаснещия огън. Бейн седна и разтърка изстиналите си ръце.
— Не се сетих да викам живите — каза Бануин. — Това беше сполучливо хрумване. Благодаря ти.
— Няма за какво.
Бейн стана и отиде при коня си.
— Веднага ли тръгваш? — попита Бануин.
— Разбира се. Свърших работата, заради която дойдох.
Бануин го гледаше унило. Накрая промълви:
— Ще ми простиш ли някога?
Бейн въздъхна.
— Прощавам ти, Бануин. Не те лъжа. Желая ти сполука във всичко.