— Но не можеш да забравиш как постъпих? Да загърбиш миналото…
— Не мога да забравя — каза Бейн, яхна коня и излезе от каменния кръг.
11.
Никой не помнеше толкова сурова зима. Добитъкът на риганте, бездруго оредял след болестта, поразяваща белите дробове на животните, намаля с още стотици говеда и ако не бяха кралските хамбари, сред племената щеше да има хиляди измрели от глад. Въпреки тази помощ в по-далечните места, откъснати от света заради виелиците, имаше тежки загуби, особено сред старците и невръстните деца. Тук-там хората дори варяха дървесна кора, за да пълнят с нещо стомасите си.
В Трите потока беше особено тежко, защото Брефар не бе оставил хамбарите пълни, а бе продал излишъка от зърно на племето сени през есента. Конавар му отне титлата леърд и прати на неговото място Гованан.
Стопанството на Бейн се намираше в по-ниска равнина и там зимата не беше толкова жестока. Той и работниците му бяха успели да натрупат достатъчно сено, за да имат стадата храна през студените месеци, затова загубите бяха малки. Гованан дойде при него в средата на зимата и купи говеда, с които да изхрани жителите на Трите потока. Бейн поиска много висока цена и му бе платено в злато.
Но когато времето се влоши още повече, той изпрати безплатно трийсет телета в селището.
В северните земи на паноните избухна бунт, предвождан от благородника Гуерн. Няколко кралски хамбара бяха плячкосани. Конавар изпрати своите Железни вълци да потушат бунта. Гуерн обаче отбягваше преките сблъсъци, хората му се пръскаха и криеха, после се събираха отново, за да нападат по-далечни малки укрепления. Бендегит Бран, който командваше Железните вълци, успя да подмами Гуерн и бандата му в капан, където загинаха или попаднаха в плен десетки от тях, но главатарят се изплъзна. Мнозина панони можеха да изпаднат в още по-страшна безизходица след разграбването на хамбарите, Гуерн пък би могъл да ги привлече на своя страна, като раздаде откраднатото зърно. Но той предпочете да го продаде, за да си набави оръжия и доспехи. Конавар заповяда да бъде купена и докарана през морето храна за паноните от земите на остро и гат и бунтът свърши, преди да се е разгорял. Разходите обаче бяха огромни, а запасите почти се изчерпаха.
В първия ден на пролетта, през четирийсетата година на Конавар, триста бойни кораба спряха на брега недалеч от Седемте върби и петнайсет хиляди бойци на варс, водени от крал Шард, нахлуха в земите на риганте. По същото време на юг Джасарай доведе в земите на сените осем Пантери, наброяващи двайсет и четири хиляди войници.
Бейн насочваше внимателно коня си по заледения склон и накрая се добра до билото. Спря и се загледа в равнината и безкрайните дебри на Нарианската гора. До източния ѝ край се бе сгушила дългата правоъгълна къща в стопанството, построена от камък; близо до нея бяха двата обора и цяла дузина малки кръгли къщи, които подслоняваха работниците. Стръмно спускащата се пътека пред него също беше неравна и заледена. Той слезе от седлото и поведе коня си за дългото слизане. По качулката на наметалото му лепнеше сняг, в брадата му имаше остри висулки.
„Първият ден на пролетта. Ама че смешка…“
Конят се хлъзгаше по леда, макар че Бейн подбираше откъде да мине. Не усещаше ходилата си от студ, пръстите на ръцете му също мръзнеха въпреки дебелите ръкавици от заешка кожа. Дим се виеше и над двата комина на къщата и той си представяше как ще седне пред огнището да се сгрее. Вървеше бавно, за да не се изпоти. Потта щеше да се превърне в лед, щом попиеше в дебелата туника под куртката и наметалото. Щеше да го налегне сънливост, да се почувства слаб. Това би го заблудило гибелно, че се стопля. Бейн знаеше твърде добре, че трябва да се опълчи на изкусителните капани на „бялата смърт“.
А умът му се отплесваше към спомена за Бануин и освобождаването на призраците. Искаше му се да забрави всичко, което го бе отчуждило от някогашния му приятел, да го смята отново за близък човек. Но това не му беше присъщо. Преди години обичаше Бануин като брат, рискуваше живота си за него. А Бануин го бе изоставил в беда и Бейн с никакви душевни усилия не би успял да заличи този позор от паметта си. Дружбата с Бануин щеше да си остане в миналото. Това го натъжаваше също като отчуждението от всичко, свързано с принадлежността му към риганте.
Препъна се и стана трудно от снега. Сега му се струваше, че е по-топло… и той знаеше какво го застрашава. Последните десет мили тътрене през преспите бяха изчерпали дори неговите сили и издръжливост. Не се поддаде на съблазнителната мисъл да яхне коня. Пътеката беше прекалено опасна и животното не заслужаваше да се отнася толкова нехайно с него. Продължи напред, унесен във видения наяве. Пак беше малко момче и двамата с майка му плуваха под водопада Ригуан. Тя бе запалила огън и го прегръщаше…