— Не мога да оспорвам думите ѝ — студено каза Ворна. — Все пак тя знае за злобата повече от всеки друг сред познатите ми.
Финигал се изправи.
— Не дойдох тук да слушам хули срещу майката на краля. Ще ми помогнете ли да се разбера с Бейн?
— Не. Нямаш нужда от помощта ми. Прояви уважение към него и той ще изпълни молбата ти. Но нека те предупредя, младежо — държиш ли се нелюбезно с него, ще си платиш прескъпо.
— Възпитан съм да се държа любезно с всички хора — отвърна Финигал.
— Значи няма да срещнеш затруднения в разговора с Бейн.
Той се поклони, стегна на кръста си колана с меча, загърна се с наметалото и излезе от къщата.
Ворна седеше неподвижно в търсене на вътрешния покой, който все ѝ се изплъзваше.
Гуенифир си беше сдържана и мълчалива от малка и израсна в стеснителна и затворена в себе си жена. Сякаш излъчваше кротка благост и никой не я бе чувал да повишава глас от гняв. В детството си боледуваше често и три пъти беше близо до смъртта.
— Няма да живее дълго — казваха. — Твърде крехка е.
Гуен беше слабичка и дребничка, тъмната ѝ коса открояваше още повече колко е бледа и всички смятаха, че не е много здрава. Затова се изненадваха, че с годините стана майка на три жизнени и едри бебета.
Сега седеше до постелята на Руатан, невръстният Орин беше до нея. А най-малкият ѝ син Бадриг спеше в люлката си до тях.
— Той защо не оздравява? — попита Орин, вторачен в лицето на Руатан, което беше призрачно бяло в светлината на лампата и лъщеше от пот.
— Сигурна съм, че ще се оправи… скоро.
Гуен обгърна с ръка Орин и го целуна по челото. Той пък хвана костеливата ръка на болния си брат и започна да върти наляво-надясно златния пръстен с лунен камък.
— Скоро ще падне от пръста му — каза момчето.
Гуен кимна и усети сълзите да напират. Пое си дъх.
— Мъжленце, време ти е да спиш.
— Не съм уморен, мамо — възпротиви се Орин.
— Тогава полегни за малко, после ела да седиш с нас при огнището.
Заведе Орин при второто легло и той се пъхна под завивката.
— Няма да заспя.
— Значи скоро ще се видим при огнището.
Тя се наведе и го целуна по бузата. Стана, загледа се отново в Руатан и излезе от стаята. Мерия седеше пред огнището, загърнала раменете си с бял шал. Гуен мина покрай нея към вратата и си обу обувките. Взе окаченото на стената наметало.
— Къде отиваш? — попита Мерия.
— Искам — тихо отговори Гуен — да помоля Ворна да лекува Руатан.
Мерия вирна брадичка, лицето ѝ се скова.
— И каква ще е ползата? Като лечител нейният син я превъзхожда… несравнимо. Щом той не можа да изцели момчето, да викаш Ворна е загуба на време.
— И все пак…
— Тя не е приятелка на нашето семейство! — отсече Мерия. — Не искам да бъде канена в дома ми. Да не говорим повече за това.
Гуен въздъхна, окачи наметалото и седна на креслото срещу нея. Загледа се в пламъците, мислеше си колко силен и здрав беше Руатан преди тази страшна болест. Скръбта заплашваше да я погълне.
— Мисля, че той ще умре — промълви и очите ѝ се наляха със сълзи. — Ворна може да знае някакъв лек…
— Казах, че няма да говорим повече за това!
Гуен се смръзна, разтреперана от яростта на Мерия. Мразеше крясъците и споровете. Затвори очи, питаше се как е възможно дружелюбен и състрадателен мъж като Бран да е син на бездушна и несговорчива жена като Мерия. Отново съжали, че не е познавала баща му — първия Руатан. Мнозина още говореха възхитено за него, хвалеха го как обичал семейството си, колко близък бил с децата си. Мерия никога не бе прегръщала синовете на Гуен, по нищо не личеше да е привързана към тях. За Гуен това беше загадка. Отвори очи и я погледна. Старата жена май дремеше. Гуен стана и се върна в спалнята.
Орин спеше дълбоко, засмукал палеца си. Руатан не мърдаше, кожата му пак лъщеше от пот. Тя го погали по челото. Кожата беше гореща на пипане, но ѝ се стори, че му е олекнало. Седна до него и хвана ръката му.
Още беше там след два часа, когато дишането му стана по-плитко. Очите му внезапно се отвориха. Той погледна майка си и се усмихна. Гуен усети как стиска пръстите ѝ.
След това Руатан издъхна.
Бейн не можеше да заспи. Отметна завивката, стана, навлече дълга до коленете вълнена туника и отиде в голямата стая. Жаравата в огнището гаснеше и той я раздуха и сложи още дърва. Не преставаше да мисли за отминалия ден. Да нахълта така в бивака на Лорка беше почти самоубийствена глупост, ядосваше се на себе си. Ако не беше сакатият бивш воин Грейл, сега щеше да е мъртъв и трупът му щеше да бъде захвърлен в гората за храна на лисиците и червеите.