Ворна отиде първо при младия Финигал, който се отдалечаваше от гроба. Войникът се подвоуми, не искаше да говори с нея, но накрая я доближи.
— Какво желаете, госпожо? — попита я с неприветлива учтивост.
— Ела с мен — заповяда Ворна и тръгна към първия мост, за да са встрани от тълпата.
Той закрачи до нея, но каза:
— Нямам време за празни приказки. Трябва да си върша работата.
— Ей сега ще научиш, че имаш още по-малко време, отколкото си мислиш — увери го тя.
Стъпи на извития дървен мост и спря до перилата, вторачена в бързата вода под него. Носеше натрошен лед и парчетата се блъскаха в опорите. Допреди броени дни потокът беше замръзнал и децата от селото играеха на леда.
Ворна се обърна към високия войник и тъмните ѝ очи приковаха погледа му.
— Ти стоеше пред гроба на своя приятел и си спомняше как двамата бяхте излезли на лов. Конят на Руатан се спъна и го хвърли в бодлив храст между два назъбени камъка. Той се измъкна одраскан от клоните, смееше се, а ти му каза, че ако е бил паднал върху камъните, е щял да умре. Той пък ти каза, че възнамерява да живее вечно. Така ли беше?
Финигал се отдръпна и лицето му почервеня.
— Не знаех, че сте посветена в мистериите. Крайно нелюбезно е да прониквате в нечий ум по този начин.
— Прав си и те моля да ми простиш, Финигал, но беше необходимо, за да се вслушаш и в следващите ми думи. Повярвай ми — от много години пазя тези дарби в тайна и само нещо извънредно важно би ме накарало да се издам.
Хвърли поглед към хората, които се разотиваха. Двама войници подкрепяха старица, чиито възпалени стави я бяха осакатили. Ворна въздъхна.
— Да чуя какво искате да ми кажете — не се стърпя Финигал.
— На изток от нас има Морски вълци. Идват към Трите потока.
— Какво?! Не е възможно!
— Вярно е, Финигал. Те са поне двеста, може би и повече. Ще бъдат тук след три дни.
Младежът се загледа на изток все едно очакваше да види как нашествениците се показват на далечните хълмове.
— Двеста?… — прошепна той. — Сигурна ли сте?
— Да.
— Но защо идват тук? Има села по-близо до морето.
— Не знам. Знам само, че идват. Трябва да съберем хората и да се изтеглим на запад към Нарианската гора. Разбойниците имат толкова храна, колкото могат да носят. Няма да им стигне да ни преследват дълго.
Финигал се обърна към Трите потока.
— Имаме шейсет каруци. С тях не можем да превозим всички бежанци и жители на селото. До Нариан са… колко… двайсетина мили. Времето омеква, но земята още е замръзнала. Няма да се доберем дотам за един ден, значи ще нощуваме на открито. А и когато навлезем в гората, къде ще подслоним старците и малките деца? Боговете да са ни на помощ, госпожо — мнозина ще умрат от студ.
— Още повече ще умрат, ако останем тук — тросна се Ворна. — Трябва да вървим към стопанството на Бейн. Той има няколко къщи и други постройки, а в гората има поляни на завет.
— Има и горяни — напомни Финигал. — Главорези, свикнали да отнемат всичко от по-слабите.
— Това също го има — съгласи се Ворна.
Финигал мълчеше и тя знаеше, че пресмята времето конник да стигне до Старите дъбове, да повика подкрепления и да се върне с тях. Повече от седмица. И то ако има подкрепления — кралят с основната войска бе потеглил към Седемте върби срещу Шард и петнайсетте хиляди нашественици от варс. Финигал погледна и на изток. Неговият баща би трябвало да е на стотина мили на юг, готвеше се да брани земите от армията на Каменград. Стомахът му се сви от страх, облизваше си устните неспокойно.
— Не ми харесва какъв избор имаме — каза тихо. — Ако тръгнем, някои ще умрат от студ, а разбойниците ще съсипят Трите потока. Ако останем, ще бъдат избити онези, които съм се заклел да защитя.
Ворна виждаше терзанието в очите му.
— Финигал, разбирам колко ти е трудно. За пръв път си командир и имаш нужда от неизчерпаема сила. Имаш тази сила. Знам.
Той се усмихна на похвалата, но лицето му беше бледо и изопнато.
— Мисля, че е време да свикаме старейшините.
След час трийсетимата избрани старейшини се събраха в Голямата къща, построена от Брефар. Слушаха стъписано Финигал, който обясни, че е получил вест за голям отряд на Морските разбойници, който идва от изток. Но щом каза, че трябва да избягат от селото, стана шумно. Пръв възрази ковачът Нанкумал.
— Ако са на шейсет мили оттук, защо мислиш, че идват към нас?
Финигал стрелна с поглед седящата отзад Ворна.
— Убеден съм — каза накрая, — че тук сме изложени на голяма опасност. Доколкото знам, тяхното намерение е да опустошат селото.