— Убеден си, тъй ли? — обади се чернобрадият дървар Адлин. — Не те подценявам, Финигал, но ти си млад и неопитен. Значи да рискуваме живота на нашите хора, защото ти си повярвал, че онези идват тук? Има поне пет села по-близо до брега.
— Да, има — отвърна Финигал, — но това е най-богатото, а нашествениците знаят, че почти не са ни останали войници да браним тези земи. Има и друго — Трите потока е родното място на краля и му е скъпо. Вярно, ако тръгнем, също ще бъдем в опасност. Разбирам, че е така, и не ми е леко. Много по-опасно обаче е да останем.
— Ти го казваш — ядоса се хилавият кожар Неруман. — Ами Лорка и бегълците, които са се събрали при него? Лорка е долна твар, живее само заради насилията и грабежите. А ти ни увещаваш да му се напъхаме право в ръцете.
И други старейшини се развикаха. Мерия пристъпи към средата на кръга и вдигна ръце, за да наложи тишина.
— А аз, капитан Финигал, искам да знам как тази вест е стигнала до тебе. Кой ти е съобщил и доколко може да се вярва на този човек?
Ворна видя как се стъписа младежът от тези въпроси. Досега отбягваше да спомене нейното видение и тя му беше благодарна, че пази тайната ѝ. Но сега се изправи.
— Аз му казах.
Всички извърнаха глави към нея.
— Аха… — проточи Мерия. — А ти как научи?
— Чрез видение — натърти бившата вещица на селото.
— Ясно — подсмихна се Мерия. — Мъчил те е лош сън и сега всички трябва да се втурнем към гората, за да измрем от студ в снеговете или да ни изколят главорези? Ти загуби силите си преди много години.
— Така е — потвърди Ворна и гневът ѝ кипна. — Загубих ги, за да спася сина ти, неблагодарна кучко. — Мина между насядалите старейшини и спря на няколко стъпки от Мерия и Финигал. — Познавате ме. Лекувах мъже, жени и деца. Помагах на вашите бебета да се появят на бял свят. Аз съм Ворна и не лъжа. И нямам кошмари. Казвам ви, че идват Морски разбойници. И настоявам да напуснем селото.
— А аз казвам — изфуча вбесената Мерия, — че тя не е с всичкия си! И нямам намерение да бягам от дома си заради прищевките на една побъркана жена.
— И аз — подкрепи я Нанкумал.
Разгоряха се спорове, врявата се надигаше, скоро всички се надвикваха. Ворна видя мрачното злорадство в очите на Мерия.
— Как се превърна в такова гнусно зло същество? — каза и излезе.
Привечер всички се разотидоха, без да стигнат до решение.
Гуен се радваше, че Мерия отиде на срещата, защото присъствието ѝ я разстройваше. Мерия просто сееше раздори около себе си. На Гуен не ѝ допадаше да се отнася зле към никого, стараеше се да харесва майката на своя съпруг. Само че това беше непосилно. Мерия бе обладана от едно чувство — обичта към най-големия си син Конавар. Затова всъщност пренебрегваше другите двама. Брефар бе пострадал най-зле от равнодушието ѝ. И в края на четвъртото десетилетие от живота си не се бе оженил. За разлика от всички останали Гуен долавяше как жадува Брефар за обичта на майка си. А от тримата тъкмо той най-много приличаше на нея. Особено в злобата, която постепенно заличаваше достойнствата му.
Гуен взе бебето Бадриг и го поднесе към гърдите си, усети топлината на телцето му до себе си. Момченцето засука настървено и тя трепна от внезапната болка в зърното.
— Кротко, кротко… — прошепна и погали малката главичка.
Мислите ѝ се върнаха към Бран. У него нямаше никаква горчивина, никаква завист към големия брат, издигнал се във висините на славата и носещ кралската корона. Представи си широкото му лице и пак я налегна скръбта. Новината за смъртта на Руатан щеше да е много тежка за него, макар че и двамата се бяха примирили с неизбежното. Тя стисна клепачи, за да спре сълзите. Бадриг се насука, опря глава в нея и се унесе. Гуен стана от стола, сложи го в люлката и го зави с мекото вълнено одеялце. Погледна към леглото, където Орин още спеше. Момчето се бе оплакало, че не му е добре, и Гуен предположи, че е заради покрусата и тъжния ритуал на погребението. По-добре да спи, отколкото да преживява отново този ден.
Върна се в голямата стая, огледа умело построените стени, грижливо изработените лавици и шкафове. Чувството за покой и безметежност сигурно бе останало от покойния съпруг на Мерия — Руатан. Къщата на Гуен в Златните скали беше същата — съградена с желание и пълна с предмети, въплътили в себе си любов и всеотдайност. На стената срещу входа в голямата стая там имаше полирано парче дъб, изрязано във формата на сърце, на което бе гравирано нейното име. Първият подарък от Бран преди осемнайсет години и половина. Запознаха се на празника Самиан. Свенливата Гуен бе седнала встрани от тълпата, Бран я видя и дойде да я заговори. Щом се увери, че младежът със златистата коса върви към нея, Гуен се притесни и извърна глава с надеждата той да отмине.