— Орин е малък. Може би в това е разковничето. Може би як младеж има силите да се бори по-дълго с тази… немощ. Но има някаква връзка, която трябва да открием. Иначе той няма да доживее края на нощта.
Затвори очи и се пренесе в болното тяло, но вместо да проникне в кръвта, остана в досег с тялото под кожата, за да облекчи треската. И когато стигна до гърдите на момчето, нещо я опари толкова внезапно, че беше принудена да избяга в собственото си тяло. Стана и отиде до високия скрин под прозореца, на който бе оставила няколко кълба конци и дълга ножица. Върна се при леглото и разряза туниката на момчето.
На гърдите му лежеше пръстен от бяло злато с лунен камък. Орин го бе окачил на шията си на дълга тънка каишка.
— Какво е това? — попита Ворна, докато я срязваше.
Хвана краищата и махна пръстена от тялото на момчето.
— Пръстенът на Руатан. Орин сигурно го е взел за спомен.
Ворна остави пръстена на пода и пак седна до детето. Този път нищо не му навреди, след като изцели изтормозените тъкани. Ударите на сърцето му се засилиха и треската спадна.
Ворна го зави с одеяло.
— Изглежда малко по-добре — престраши се да каже Гуен.
— Наистина е по-добре. Премахнах злото от него. — Ворна вдигна пръстена с върха на ножицата и го разгледа. Прекрасно изработено украшение. — Откъде го е взел Руатан?
— Мерия му го даде. Някакъв търговец от Каменград го подарил на Конавар, но кралят не носи пръстени. Затова Мерия го даде на Ру. Защо питаш?
Ворна отиде в кухнята и донесе черна каменна плоча. Сложи я на скрина. Свали една лампа от кука на стената и я постави до плочата, върху която после пусна пръстена. Гуен гледаше втрещена — Ворна протегна ръка над пръстена и прошепна Слово на силата. В стаята изведнъж застудя, а плочата се покри с лед. Лунният камък блесна и се пропука. Сива течност се разля мазно по плочата. Ворна щракна с пръсти и в стаята пак стана топло. Гуен не можеше да откъсне поглед от съсипания пръстен.
— Тази отрова е сложена от майсторка в злотворния занаят — обясни Ворна. — Срязала е камъка, издълбала го е в средата и е пробила множество незабележими дупчици. Напълнила го е с отрова, залепила е камъка и е инкрустирала с него пръстена. При докосване до човешка кожа лунният камък е отделял отрова, която се е просмуквала в тялото. Очевидно е, че са искали да убият така Конавар.
— Значи за да спася Ру е било достатъчно да махна пръстена от ръката му? — промълви Гуен. — О, милостиви небеса…
— Гуен, не търси вина в себе си. Нямало е как да знаеш. Ти не си причинила смъртта му.
— Напротив — завъртя глава Гуен. — Исках да дойда при тебе с молба да лекуваш сина ми. Но не дойдох. Ако бях дошла, моят Ру щеше да живее.
— Мамо! — изплака Орин. — Мамо!
Гуен застана до леглото.
— Здравей, мъниче — каза му и изтри сълзите от лицето си. — Добре ли си?
— Да, мамо. Седях с Руатан, имаше някаква ярка светлина. После се събудих. — Той се огледа. — Мамо, къде сме?
— Ти се разболя, миличък, но Ворна те излекува. Ето я. Трябва да ѝ благодариш.
— Благодаря ти, Ворна — послушно каза Орин.
— Радвам се, че ти помогнах, момчето ми.
Очите му се затвориха и той заспа. Гуен приглади нагоре полепналите по челото му кичури и го целуна нежно.
— Не знам думи, с които да ти благодаря. Как да изразя благодарността си?
— Тръгни утре с онези, които ще отидат на запад — каза Ворна. — Защото в Трите потока идва гибел, срещу която моята дарба е безсилна.
Минаха повече от четири часа след видението на Бейн преди първите горяни да излязат между дърветата. Той бе наредил да заколят теле и да го опекат на шиш. Ароматът на печено месо се разнасяше надалеч.
С първите дойде и кльощавият Уик. Водеше четирийсетина от криещите се в гората мъже, повечето въоръжени с лъкове и кинжали. Бейн ги поздрави, а Исуен почна да реже месо. Чиниите не стигаха, но тя бе събрала плоски черни камъни, които нареди на дълга дъсчена маса.
— Още колко ще дойдат? — попита Бейн.
Уик вдигна рамене.
— Валиан ще обиколи по-малките биваци. Може би още шейсетина. Или по-малко. Какво става тук?
— Хайде да поговорим вътре — покани го Бейн.
Влязоха в къщата. Бейн познаваше бегло Уик и този човек не му допадаше. Виждаше се, че отбягва каквато и да е работа. Лентяй, на когото не може да се разчита. Предпочиташе да се въргаля в мръсотията и да не си дояжда месеци с надеждата за богата плячка в обир, вместо да си изкарва прехраната с всекидневен труд. Бейн се досещаше, че са му присъщи животинска хитрост и умението да привлича себеподобните си. Не че му липсваше ум, но и не беше толкова схватлив, за колкото се мислеше. Бейн се загледа в мръсните пръсти, с които Уик късаше вкусното месо.