Бейн скочи от масата и се върна към къщата. Гриф тръгна с него.
— Добре го измисли, но повечето от тях не биха извадили и майките си от яма, ако те не им платят преди това.
Бейн се ухили и влезе. Исуен ги чакаше вътре.
— Значи всички станахте войници на краля — каза тя печално.
— Гриф ще остане тук и ще се грижи за изхранването на онези, които избягат от селото.
— Какво?! — изрева Гриф.
Очите на Исуен също блеснаха от гняв.
— Как смееш да оскърбяваш моя мъж? — развика се тя. — Аз ще остана да се грижа за бежанците. Ще ми помагат и жените от бивака. Няма да посрамиш Гриф, като тръгнеш без него.
Бейн вдигна ръце.
— Моля и двама ви за прошка. Не исках да ви обидя. Ще се радвам безмерно, ако знам, че Гриф е до мен. Просто помислих, че…
— Мислил той! — ядосано го прекъсна Гриф. — Как може да ти хрумне да ме оставиш тук?
Бейн забеляза уплахата в очите на Исуен. Ако Гриф научеше как му се е карала, че го е изложил на опасност, щеше да се вбеси много по-силно.
— Помислих — започна Бейн, като подбираше думите предпазливо, — че трябва да оставя тук човек, на когото мога да се доверя в грижите за стопанството и добитъка. Разбира се, неволно обидих Исуен. Знам, че си способна да вършиш тази работа. — Взря се в очите на Гриф. — Приятелю, не исках да те засегна. Наистина. За мен е голямо насърчение, че ще се биеш рамо до рамо с мен.
— Значи няма за какво да се разправяме — засмя се Гриф. — Ще си наточа меча.
И излезе от стаята, а Исуен каза тихо:
— Не си ме разбрал. Тази сутрин се опитах да ти втълпя, че не искам моят мъж да рискува напразно. Но той е не само добър, а и храбър. Да защити жени и деца не означава да рискува напразно.
— Права си да ме укориш — отвърна Бейн.
— Просто се опитай да го върнеш тук жив и здрав — помоли тя. — И не се тревожи за стопанството и за бежанците. Аз ще се погрижа за всичко.
Бейн пристъпи към нея и сниши глас.
— Можеш да направиш още нещо. В дъното на първата плевня има стар сандък с някои вещи, които донесох от Каменград. А под него, на две стъпки в земята, е заровено друго сандъче. Пълно е с жълтици. Ако се случи да не се върна, изрови сандъчето и плати на всеки оцелял по две жълтици, както им обещах. Можеш да задържиш каквото остане, макар че парите няма да са много.
— Доверяваш ми толкова злато?!
— Разбира се — ухили се Бейн.
— Ех, Бейн… — Тя го целуна по бузата. — Понякога правиш големи глупости, но въпреки това те обичам.
Във все по-гъстия мрак Гуен вървеше бавно към къщата на Мерия. Бе оставила Орин да спи спокойно в леглото на Ворна и сега се мъчеше да укроти борбата на чувствата си. Смъртта на Ру и спасението на Орин ѝ се струпаха наведнъж, не можеше да разбере какво надделява, скръбта или радостта. Поне в едно беше уверена — ако малкият Бадриг не беше в тази къща, би помолила да пренощува в дома на Ворна. Точно сега нямаше никакво желание да види навъсеното лице на Мерия.
Гуен не беше отмъстителна жена и изобщо не ѝ хрумваше да накаже някак майката на Бран. Просто не ѝ се вървеше към тази къща, в която витаеше дух на раздори. Питаше се дали да не вземе Бадриг и да се върне при Ворна, но трябваше да приготви много неща преди бягството утре. Доближи посърнала вратата и я отвори. Мерия седеше при огнището, но се изправи като ужилена, щом я видя.
— Мъртъв ли е?… — попита уплашено.
— Не. Ворна го излекува.
— Но… тя вече няма дарба.
— Видях я да разперва пръсти над отровния пръстен и под ръката ѝ се образува лед. Пръстенът се разпука. Според мен тя има силата си до ден-днешен.
— Какви ги плещиш?! Отровен пръстен ли? Що за отровен пръстен?
— Няма значение — отвърна Гуен. — Орин оздравява, добре е и сега спи. Да не задълбаваме в това. Много съм уморена.
— Искам да знам какво се е случило — отсече Мерия.
Гуен въздъхна, седна до огнището и ѝ разказа всичко. Сподели догадката си, че Орин е взел незабелязано пръстена на Руатан, за да го носи на шията си.
— Ворна е убедена, че отровителката е искала пръстенът да погуби Конавар. Отровата е действала бавно, затова Ру отпадаше месеци наред.
— Не ми се вярва да е имало отрова… — започна Мерия.
— Престани! — грубо я прекъсна Гуен. — Не съм глупачка, Мерия. Когато лунният камък се пропука, видях каква гнусотия изтече от него. Видях и че камъкът е бил издълбан. Щом Ворна го махна от тялото на Орин, той събра сили и се опомни бързо. Твоя работа си е в какво искаш да вярваш. Аз знам какво уби моя син. Никой не е виновен освен убийците, които са искали да премахнат Конавар. Замисълът им не е бил да погубят Руатан. И не те обвинявам, че му даде пръстена. — Тя стана. — Нямам друго за казване… освен че утре тръгвам оттук със синовете си. Вярвам на Ворна, че идват нашественици. Всички, които останат тук, ще умрат, а аз се нагледах на смърт.