— Но нали е твой приятел. Можеш да му обясниш…
— Какво да обясня на двайсетгодишен воин, възмъжал презиран и отхвърлен от своето семейство? Не са му притрябвали обяснения. Той знае. Видя преждевременната смърт на майка си, смазана от погнусата на околните, които обвиняваха само нея, че Конавар е загубил съпругата си. Сега е мъж и разочарованията от детството са го убедили да не търси привързаност от сродниците си. Отдавна отмина времето, когато можеше да създадеш някаква връзка с Бейн. Ако искрено желаеш да се промениш, покажи го на децата, за които тази промяна все още ще е благодатна — на твоите внуци Орин и Бадриг.
— Значи няма да ми помогнеш? — Лицето на Мерия застина враждебно, а блясъкът в очите ѝ отрази пламъците на огнището.
Ворна се засмя.
— Пак виждам същата Мерия, която познавам.
Мерия се прегърби в креслото и гневът в очите ѝ се стопи.
— Да, не отричам. Но вече не искам да съм такава. Тази вечер се опитах да гушна Орин и той избяга. Уплаши се.
— Ще мине време и ще свикне. — Гласът на Ворна се смекчи и тя стана. — Ще сваря чай и ще си поговорим за по-щастливите времена.
Изнизаха се три дни без вести за голямата битка при Седемте върби между армията на племената и нашествениците варс. Хората в Трите потока си вършеха всекидневната работа, но не можеха да се отърват от безпокойството. Ами ако Конавар бе претърпял поражение? Ами ако след победата над някакви си двеста разбойници трябваше да се страхуват от десет хиляди? Разпратиха съгледвачи на изток и не вадеха дрехите и най-ценните вещи от торбите, готови да побегнат отново.
Сутринта на четвъртия ден ездач дойде в галоп по хълмовете. Щом наближи, разпознаха в него един от Конните стрелци на Бендегит Бран — ризницата му лъщеше от слънчевите лъчи, лъкът му беше вързан зад седлото. Конят мина с грохот по първия мост и стигна до центъра на селото. Хората заизлизаха от домовете си, жадни да чуят новините. Мъжът изчака да се съберат поне петдесетина и извика колкото сила имаше:
— Победа! Разгромихме ги, а кралят им е мъртъв.
Радостните викове разнесоха бързо вестта. Мъже и жени се струпаха около ездача, а той скочи на земята и попита:
— Къде е госпожа Мерия?
Посочиха му къщата ѝ и той тръгна натам, следван от гъмжилото. Обърна се към хората и каза:
— Ще разкажа всичко в Голямата къща след един час. Първо трябва да предам писма на майката на краля и на съпругата на Бендегит Бран.
Гуен чакаше пред отворената врата на къщата.
— Жив ли е Бран?
Войникът свали черния кожен шлем от главата си и се поклони.
— Жив и здрав е, госпожо. Аз съм Фурс, син на Остаран. Нося писмо за вас.
Отвори чантичката на кръста си и извади две запечатани с восък писма. Даде едното на Гуен.
Мерия излезе от кухнята, по ръцете ѝ бе полепнало брашно.
— Чух виковете. Значи моят син е постигнал още една велика победа?
— Да, госпожо Мерия.
— Гуен, поднеси пиво на нашия гост. Сигурно е ожаднял по дългия път. Нека седне да отдъхне и ще чуем какви вести ни носи. — Гуен отиде в кухнята, а Мерия се взря във войника. Той беше строен и не много висок, с късо подстригана светлоруса коса, както беше прието в Каменград. — Младежо, не те ли познавам? — попита тя неуверено.
— Познавате ме, госпожо. Аз съм Фурс. Баща ми е…
— Ами да, Остаран от племето гат. Симпатичен човек. Шегите му ме разсмиват. Седни, драги.
Гуен му донесе голяма пръстена чаша с пенливо пиво. Фурс благодари, отпи жадно, седна и се усмихна до уши.
— Попиляхме ги! Бендегит Бран разположи войските, той предложи стратегията. Притиснахме ги от три страни и ги изтласкахме нагоре по Свещените хълмове. Тогава Конавар поведе Железните вълци срещу левия им фланг и разкъса редиците им. Варсите се биха настървено, но ги разпръснахме. Накрая крал Шард опита да поведе атака, може би искаха да пробият към корабите си. Но Бран бе предвидил и това, а Конните стрелци на моя баща им отрязаха пътя за бягство.
— Ах, почитаеми госпожи, колко славен беше краят на битката! — възкликна той. — Онзи исполин Шард, висок шест стъпки и половина, стоеше сам насред тесен мост. Бойците му бяха изтребени или бягаха презглава, но той се изправи там могъщ и храбър, предизвикваше ни на двубой. Уби трима преди крал Конавар да доближи на кон моста. Шард го видя и извика: „Най-после враг, достоен за моя меч.“ А кралят слезе от коня, извади меча си и тръгна към него. Двубоят беше кратък, но великолепен. Когато Шард падна на моста, кралят коленичи до него. Аз бях наблизо и се опитах да чуя какво ще си кажат. Шард само шепнеше и не чух думите му. Но после той вдигна ръка и стисна ръката на краля. И чух Конавар да казва: „И в този ден не ще има омраза помежду ни.“ След миг Шард издъхна.