— И ти ли би поискал същото, момче? Желаеш ли слава и величие? Или жадуваш богатство?
Бануин загърби нескончаемото безшумно сражение и се върна при огъня. Бейн си спеше, дървата догаряха. Моригу се озова до него.
— Чувстваш ли зова на Кайр Друаг? — попита тихо.
— Да, планините ми липсват — призна Бануин. — Не ми се вярваше, че ще се чувствам така.
— Знаеш ли защо съществуват сидите?
— Не.
— Някой ден ще научиш. И в този ден ще се върнеш при Кайр Друаг.
— Какво искаш от мен? — рязко попита Бануин. — Аз не съм боец. Нямам влечение към битки и слава. Моето намерение е да живея в Каменград и да уча.
— Постъпи както си решил. Прерови всички древни ръкописи. Търси истината, скрита по прашни страници и в пожълтели свитъци. Няма да намериш каквото търсиш. Когато узнаеш отговора, той ще прозвучи от душата ти.
Тя седна на земята и разтърка лицето си. Още едно парче кожа се отдели и падна. Оголи се още малко от костта. Бануин се извърна.
— Не съм прелестна гледка, нали? — каза Моригу.
— Не разбирам защо безсмъртно същество би избрало толкова гнусна външност.
— Може и да не съм я избрала аз, дете. — Тя се надигна уморено. — Може би виждаш самата същност на Моригу… — Гласът ѝ заглъхна. — Много имаш да учиш. И първият урок наближава. Разбери най-сетне, че не можеш да надмогнеш страха, като бягаш от него.
Гарванът размаха криле и се издигна в небето. Бануин се разсея от шума и когато погледна към мястото, където стоеше Моригу, тя бе изчезнала.
Слънцето се показа над източните планини.
Бойното поле бе опустяло. Бануин въздъхна тежко и седна до жаравата. Бейн се събуди с прозявка. Погледът му още беше размътен.
— Цяла нощ ли си будувал?
— Ъхъ.
Бейн се ухили.
— Мислеше си, че призрачетата ще витаят тук, а?
— Точно това се случи — отвърна Бануин.
По пладне Когдънското поле остана далеч зад тях — вече преваляха ниските гористи възвишения покрай източния бряг. Виждаха в далечината търговски кораби, които плаваха на север, без да се отдалечават много от сушата.
— Мислех си за Форвар и как умря — каза Бануин.
— О, не, пак ли…
— Често се питам дали той би могъл да се промени с годините. Той беше съвсем млад, а омразата след гибелта на баща му го заслепяваше.
— Твърде много мислиш — заяви Бейн. — Винаги си бил такъв. Той беше тъп грубиян и умря, защото беше тъп грубиян. Край на историята, приятелю. Все едно е какъв би могъл да стане. Той е мъртъв, няма го.
— Може би още го има.
И Бануин разказа за битката на призраците и за появата на Моригу. Бейн слушаше, без да го прекъсва.
— Сигурен ли си, че не е било сън? — попита накрая.
— Да.
— И Валанус реши, че ти си дух?
— Да.
— Защо Старицата е решила да ти се яви? Какво искаше от тебе?
— Не знам, Бейн. Но цялата гледка беше безнадеждно печална. Да повтарят безкрайно все същите сцени на кръвопролитие и гибел. Валанус още вярва, че може да победи.
— Безсилен си да помогнеш. Затова нека насочим вниманието си към по-важните неща. Гладен съм и ми трябва жена.
След тези думи Бейн обърна коня си към най-високия хълм — искаше да огледа отвисоко къде наблизо има село. Бануин гледаше след него, обзет от съмнения дали неговият приятел наистина е напълно безразличен към измъчените призраци на Когдънското поле.
След около час Бейн се върна и каза:
— Има голям град с дървени укрепления на югозапад, дотам е горе-долу пет мили. Къщите са около двеста, има и две големи постройки. — Бануин само кимна мълчаливо, а Бейн се наведе от седлото и го тупна по рамото. — Ама че си чудак! Кога ще се научиш да живееш?
— Предстои ми да уча много неща — отговори Бануин, — но какво според тебе е най-неотложно да науча?
— Казах ти — да живееш! Да проумееш какво означава това. — Бейн дръпна юздите на коня си. — Огледай се, виж тези хълмове и дървета. Виж как светлината и сенките са нашарили дъбовете. Почувствай как повява ветрецът. Това е животът, Бануин. Нощта и армиите призраци вече са спомен. А утрешният ден още не се е родил. Живей сега! В този миг. Но ти никога не живееш в този миг. Все се отплесваш в мислите си към някое отминало злощастие или се увличаш в мечти за далечното бъдеще. Дали призракът на Форвар още витае на онзи хълм? Дали призраците на Когдън някога ще намерят покой? Дали в Каменград ще се сбъднат мечтите ти? Защо слънцето е горещо? Защо водата е мокра? Не се живее така.
Бануин клатеше глава, а гневът му се разгаряше.
— По-добре така, отколкото да се щурам насам-натам в търсене на Земни жени, с които да задоволявам похотта си, да се напивам и да се бия с непознати, да бъда подмятано от вятъра листо.