И Джасарай се оказа верен приятел. Неговите тайни пратеници бяха чували как Конавар се присмива често на Брефар, изброиха му всички презрителни подхвърляния на краля. Веднъж дори бе заявил, че той е измислил стремената. Джасарай беше прав и за поддържането на огромна армия по волята на Конавар. Тя беше твърде скъпа и съвсем ненужна. Затова императорът изтъкваше в писмото си, че риганте ще благоденстват под властта на по-мъдър управник като Брефар.
Джасарай го разбираше. Похвали го за неговото решение по време на първата война с паноните. „Само глупак — подчертаваше в писмото си — би повел в сражението всички войници, като остави беззащитно мирното население в случай на неблагоприятен обрат при първия сблъсък.“ Брефар научи тези думи наизуст. Освен това Джасарай напомни, че наложеното господство на Конавар над паноните погазва всички обичаи на народа келтой, и чрез пратениците си свърза Брефар с Гуерн, бунтовния воин от паноните, който искаше да избави племето си от игото на риганте.
Толкова вълнуващо беше да заговорничи тайно. Искаше да покаже на Конавар, че превъзхожда като стратег най-малкия им брат Бендегит Бран. И да докаже, че не е страхливец, когато яздеше до Шард след нахлуването на Морските вълци.
Потрепери от спомена как препускаше бясно, за да избяга от полесражението. Да, тогава бе обезумял от ужас, но и за това беше виновен Конавар, защото тъкмо той не му даде шанс да участва в сражения. Иначе Брефар би свикнал да потиска страха си. Е, вече го беше овладял. Сега чакаше тук с Гуерн и неговите бойци, за да убият Конавар.
Да убият Конавар! Мисълта за това го разтърси.
През целия си живот допреди броени години бе обожавал брат си. И беше допуснал повечето си грешки, за които бездруго вината не беше само негова, от престараване да му угоди.
— Аз те обичах, Кон — прошепна Брефар.
Олекна му от увереността, че Кон не би и помислил да дойде тук сам за среща с Гуерн. Щеше да надуши коварството веднага. „Ще изпрати Фялок с десетки Железни вълци да ни заловят.“ Брефар вече знаеше какво ще каже, когато го изправят пред краля. „Е, Кон, не ти стигна смелост да се срещнеш с нас, както те помолихме. Може би в края на краищата не си чак такъв герой, щом изпрати твоите Вълци там, където ти не дръзна да се появиш.“ И изгнанието си струваше заради възможността да изрече тези думи пред пълководците на краля. А после щеше да тръгне на юг, за да се присъедини към Джасарай.
Гуерн извика:
— Ето го, идва!
Сърцето на Брефар се сви. На отсрещното било се открояваше един-единствен ездач на бял кон, клонящото към хоризонта слънце позлатяваше бронята му.
— О, не! — прошепна Брефар.
Оглеждаше хълмовете за придружаващи краля Железни вълци, но докато конникът идваше все по-наблизо, проумя, че е сам.
„Ох, Кон, защо дойде?…“
Крал Конавар влезе в каменния кръг. Носеше крилат шлем от ярко сребро, на нагръдника му бе гравиран неговият герб — сърне в тръни, раменете му бяха загърнати в прочутото шарено наметало. На колана му бе окачен легендарният меч на сидите със златната дръжка. Бойният шлем, закриващ цялото лице, бе сложен на рога на седлото. Кралят стъпи на земята и тръгна към мъжете около огъня. Не погледна към Брефар, който се потули в сенките на камъните.
Гуерн пристъпи към краля.
— Седни с нас, Конавар. Нека поговорим за новия мир.
— Не ме повикахте тук да говорим — отвърна Конавар, извади меча си и опря върха му на каменистата земя, отпуснал длани на златната дръжка. — Повикахте ме да умра тук. Хайде де, предатели. Тук съм. И съм сам.
Осмината около огъня се бяха изправили. Извадиха мечовете си и застанаха в полукръг около позлатения от слънцето воин. Въпреки че бяха мнозина срещу един, не се решаваха да нападнат. Срещу тях стоеше не кой да е, а Конавар, Демонския меч, кралят-воин, който не познаваше вкуса на поражението.
Брефар наблюдаваше отстрани; обзе го непоносима тъга. Кон беше величав, докато враговете му вече изглеждаха нищожни човечета с нищожни мечти. Брефар не бе искал да се стигне дотук. Чак сега разбра това. И той извади меча си, решен да се хвърли в схватката и да подкрепи брат си. Но не го направи. Краката не му се подчиниха и той стоеше вцепенен както преди много години, когато мечокът нападна, а той не направи нищо.
Изведнъж двама от мъжете се хвърлиха срещу краля. Конавар замахна два пъти с меча на сидите. Бликнаха кървави фонтани и нападателите се стовариха на земята. Другите шестима се метнаха едновременно към краля, мушкаха и сечаха.
В този миг кръгът се разтресе от леден повей. Блесна ослепителна светлина и нов боец изскочи от нищото. Брефар замига, мечът падна от изтръпналите му пръсти. Воинът носеше златен щит с невероятен блясък. Втурна се към противниците на краля, блъсна един в лицето с щита и заби меча си между ребрата на друг.