Брефар се вторачи в меча си. Искаше да се наведе, за да го вземе, но краката му трепереха и се боеше да не падне, ако протегне ръка надолу. Затова извади кинжала си от канията. Трясъкът на блъскащи се остриета, писъците на умиращите сякаш го разкъсваха; той се облегна отмалял на побития камък, стисна очи и закри ушите си с юмруци. Не можа да се избави от звуците, затова се насилваше да мисли за по-щастливи времена, когато с Кон бяха деца и играеха на склоновете над Трите потока.
Врявата секна и Брефар отвори очи. Новодошлият — сега позна копелето Бейн — стоеше до краля и го крепеше за ръката. Крилатият шлем бе паднал наблизо, вдлъбнат от нечий меч. По бузата на краля се стичаше кръв и капеше по бронята. Имаше кръв и по лявата му ръка. Брефар гледаше как Конавар разхлаби ремъците на нагръдника. Бейн го свали. После кралят смъкна тромаво ризницата си и Брефар видя две огромни синини на левия му хълбок, кожата беше сцепена.
Треперенето спря и Брефар се затътри към тях. Конавар го погледна и изражението му се промени. Брефар очакваше… всъщност жадуваше да види гняв. Но лицето на краля беше печално.
— Защо, Крило? — попита той.
— Защо ли? Заради всички обиди и унижения, с които ме засипваше.
— Какви обиди? Аз те обичам, Крило. Винаги съм те обичал.
— Знам как ми се присмивахте толкова години. Не ме лъжи, Кон. Знам.
— Никой не ти се е присмивал пред мен. От кого си чул такива измишльотини? — Конавар направи крачка към Брефар. — Крило, нека оставим всичко това в миналото. Предстои решителна битка…
И му протегна ръка.
— Не ме докосвай! — Гласът на Брефар изтъня във вой.
Понечи да отблъсне ръката, почти забравил за ножа, който стискаше. И в последния недоловим миг, обладан от терзанията и яростта, завъртя юмрука си. Острието се заби между ребрата на Конавар. Кралят изпъшка и залитна, от раната шурна кръв.
— Не! Аз не исках…
Бейн измъкна меч и тръгна към втрещения строен мъж.
— Остави го! Не го убивай! — заповяда кралят и се свлече на земята.
Бейн постоя, впил студения си поглед в измъченото лице на Брефар.
— Махни се, змийче! — изсъска накрая. — Ако те видя отново, ще те съсека тутакси!
Брефар не мърдаше и Бейн вдигна меча. И тогава Брефар се врътна и хукна към гората.
Тичаше с все сила, сърцето му биеше лудешки.
Бейн беше зашеметен. А тъкмо си бе помислил, че Риамфада е сбъркал в пророчеството си. Нали двамата с Конавар убиха бунтовниците, а кралят имаше само леки рани и натъртвания. Но сега Бейн се взираше в мъжа с посивяло лице, който седеше неподвижно, опрял гръб на един от побитите камъни, и знаеше, че умира. Кинжалът се бе забил дълбоко.
В гаснещата светлина Конавар започна да трепери. Бейн свали наметалото си и го уви около тялото му.
— Боли ли?
Конавар се закашля и червена струйка се стече по брадата му.
— Малко — призна той. — Къде е Крилото?
— Избяга в гората. Защо поиска да го пощадя?
Кралят облегна глава на камъка. Усмихна се.
— Той е моят по-малък брат. Грижех се за него през целия си живот.
— Той е долен изменник… и те уби.
— Аз дойдох… тук да умра — изпъшка Конавар. — Това е цената, която Моригу поиска да платя. Не знам защо. Винаги изтъкваше, че победата над Каменград е… важна. И без мен… — Млъкна за малко. — Бейн, а ти какво правиш тук?
— Твой приятел ме помоли да дойда. Риамфада.
— Рибката — промълви Конавар.
— Рибката ли? — озадачи се Бейн.
— Когато беше… човек… краката не го държаха. С Гованан го носехме до водопада Ригуан. Ние… го научихме да плува.
Бейн се вгледа в бледото лице на умиращия.
— Него ли си носил, когато ви нападна мечокът?
— Него. След време сидите приютиха духа му. — Конавар изстена и лицето му се сгърчи. — Проклятие, тази рана е доста досадна. — Вдигна поглед към Бейн. — Радвам се, че си тук. Щеше да ми е тежко на душата, ако умра без…
Той пак се присви.
— Не говори — помоли Бейн. — Облегни се удобно.
— Каква полза от това? — Конавар се усмихна насила. — Когато вдигнахме Моригу, видях какво ли не, споделих мигове от твоя живот. Ти победи в онова надбягване и дойде при мен… Помниш ли?
— Помня, разбира се. Ти ми обърна гръб.
— Съжалявам за това, Бейн. Когато те видях да тичаш пред останалите, сърцето ми щеше да се пръсне от гордост. Но не можех да остана. Да те прегърна, да те призная пред всички за свой син би означавало да видя отново майка ти, а аз се бях заклел да не я погледна повече. Ако можех да повторя живота си, щях да променя много неща.