Фялок изпъшка, защото гнойникът под колана му пак го мъчеше. „Трябваше да го пробия снощи, та да изтече.“ Сега болката пулсираше безмилостно. Той я понасяше търпеливо, използваше я да подклажда яростта си…
Бейн препусна по склона и излезе на равното поле. Щом доближи Железните вълци, те вдигнаха мечовете си и го посрещнаха с гръмък рев. Фялок дойде при него и въпреки че бронзовият шлем закриваше лицето на Бейн освен очите, той се почувства неловко под погледа на огромния мъж.
— Небесата са ми свидетел, Кон, че доста се разтревожих за тебе.
— Вече съм тук.
Бейн се опитваше да говори по-басово и се надяваше металният екот от шлема да скрие разликата между гласа на Конавар и неговия.
Фялок се взря пронизващо в него за миг.
— Както и да е. Бран загази. Ще нападнем ли?
Бейн се канеше да потвърди, хвана дръжката на меча на сидите и го извади от ножницата. Но когато докосна оръжието, в ума му сякаш повя хладен ветрец.
„Още не, синко.“
Така се стресна, че едва не изтърва меча.
„Ще бъда с тебе за малко. Отиди в средата на редицата и изчакай най-подходящия миг.“
„Как да позная, че е настъпил?“
„Ще видиш огнените колела. Мисля, че Фялок вече подозира нещо. Очите ни са еднакви, но аз бях малко по-тежък и по-едър от тебе.“
Бейн изви глава към смълчания великан.
— Отърва ли се най-после от онзи цирей?
Фялок се разсмя.
— Май ще помоля някой войник от Каменград да го среже. Ти добре ли си, Кон? Гласът ти звучи странно.
— По-добре не съм бил, приятелю — увери го Бейн, смуши белия кон и зае мястото си в средата на редицата…
Малко под плъзгащите се в небето облаци духът на Бануин наблюдаваше битката. Огромният квадрат на вражеската армия пъплеше неумолимо нагоре по склона; в сблъсъка вече бяха загинали около три хиляди от бойците на племената.
Появата на Конавар смая младия друид и той мигновено се пренесе в Кръга на Болг. И видя трупа на краля, до който седеше русо момче. Върна се на полесражението и се досети, че само един човек би могъл да се предреши като Конавар — синът, който го презираше и бе отказал да се сражава в армията на племената.
Бануин внимаваше духът му да е толкова високо, че да не вижда ужаса на разсичащите плът остриета. Оттук битката изглеждаше безкръвна, но грамадният плътен квадрат все така изтласкваше неговите сънародници към реката.
Синьо-бялото знаме бе размахано отново.
На ридовете отляво и отдясно се появиха конници, теглещи каруци. Мъже хвърляха запалени факли в каруците, издигнаха се струи мазен черен пушек. На всеки хълм имаше по три каруци. Ездачите ги изтеглиха към склоновете и те се понесоха надолу все по-бързо. Конниците пуснаха въжетата и се дръпнаха встрани от пламтящите каруци, които фучаха към плътния строй на вражеската армия.
Войниците на полето видяха какво ги застрашава и се опитаха да разкъсат редиците, за да пропуснат каруците. Не всички успяха да избегнат опасността, неколцина бяха смазани под колелата. Нагорещените огромни гърнета в каруците се пукаха и маслото се разливаше по разстланото влажно сено. Други гърнета се пръскаха на парчета, обсипваха с горящо масло войниците наоколо, подпалваха наметала и панталони. Две от огнените каруци се врязаха сред стрелците, които се разбягваха безредно. Сред дима и огъня избухваха гръмовно още гърнета…
Марон стоеше с отряда си в редиците на резервните Пантери. Смъкна припряно червеното наметало, хвърли го на земята и стъпка пламъците. Очите му смъдяха от пушеците и горещината. Още неколцина около него се опитваха да угасят подпалените си дрехи.
Вятърът отнасяше дима на юг. Марон видя, че малцина са пострадали от неочакваното нападение. Каруците спряха и огньовете се разгоряха, но редиците се строиха. Стрелците също заемаха позицията си и всичко отново щеше да бъде както трябва.
И тогава чу грохота и потърси с поглед буреносните облаци. Нямаше ги в небето и след миг той проумя истината. Не беше буря. Тътенът се разнасяше от юг, но не откъм небето. Земята под краката му се тресеше.
От димната завеса се появиха Железните вълци на Конавар, предвождани от мъж в златна броня със сияен щит на лявата ръка.
Стори му се, че времето се забави. Виждаше стрелците си, които още се мъчеха да застанат на отредените им места, но вече опъваха тетивите и стреляха безредно към нападащата конница. Стрелите сякаш увиснаха за цяла вечност във въздуха. После роякът се стовари и паднаха десетки коне и ездачи. Нито една не улучи златния конник, макар че много бяха насочени към него. Отскачаха от щита му или прелитаха наблизо и се забиваха в коне и ездачи наоколо. Димът около стрелците пак се сгъсти, хората кашляха и се давеха, очите им сълзяха.