— Кесията си е твоя — каза накрая. — Престъплението е извършено срещу тебе, а не срещу собственост на града. Щом желаеш всичко да приключи, аз нищо не мога да направя.
Постара се в гласа му да прозвучи съжаление, погледът му към жената беше изпепеляващ.
— Ами аз? — разсърди се мъжът с треските в челото. — Той ме хвърли през прозореца!
Оранус се усмихна със стиснати устни.
— Прав си, разбира се. В случая се налага да има публично заседание на съда. Можеш да обясниш пред всички какво си правил в стаята на курвата, когато един от нейните клиенти нахълтал и те нападнал. Я да видим… — Той отвори служебния дневник на бюрото си. — Можем да проведем съдебното заседание утре по пладне.
— Не искам да се явявам пред съда — смънка кльощавият.
— А ти, Нестар, искаш ли? — попита Оранус.
Сводникът завъртя глава.
— Ясно — кимна капитанът. — Всички вън! Рокси, ако още веднъж се наложи да дойдеш тук, ще се погрижа да те обесят.
Жената избяга, мъжете я последваха припряно. Оранус отключи килията и свали оковите от китките на арестанта.
— Откъде си?
— От северните земи.
— Риганте, така ли?
— Да.
— Далеч си от дома.
— Обичам пътешествията.
Младежът си взе кесията и я върза на колана си.
— Защо не искаше да я бият с камшик? — попита Оранус. — Знаеш, че тя си го заслужаваше.
— С нея ми беше много приятно — ухили се варваринът. — Сам съм си виновен, че задрямах. Може ли вече да си тръгна?
— Зависи къде ще отидеш. Имаш ли приятели в Ация?
— Отседнал съм при генерал Апий, докато моят приятел си върне силите след треската.
— А, при Апий! Чух, че е пристигнал. Само на боговете е известно какво е направил, за да го прогонят в тази пълна с бълхи помийна яма. — Оранус въздъхна тежко. — Е, тръгвай. Скоро ще притъмнее, а за хората от племената има вечерен час. И си отваряй очите на четири. Онзи сводник Нестар може да те причака. С много злато на колана ходиш насам-натам.
Младежът се ухили до ушите.
— Няма да ме причака.
Щом той излезе, Оранус затвори вратата и я залости. Свали металния нагръдник и легна на нара в килията.
Реши на другия ден да се отбие при Апий, за да покаже уважението си към него. Стисна клепачи и се върна в мислите си към кървавото отстъпление от Когдънското поле. Със спомените избуя и непоносимият страх, който го тормозеше безмилостно оттогава, който бе превърнал амбициите му в пепел и му бе отнел смелостта. Пак виждаше разкъсания боен строй и посичащите остриета, чуваше секващите внезапно викове на своите съратници, падащи със срязани гърла или отсечени крайници. Все едно пълчища от дяволи в човешки облик ги връхлитаха от мъглата, телата им изрисувани в синьо, очите блеснали от кръвожаден бяс. Оранус се разтресе отново. На него му бе провървяло. С още четирийсетина уплашени до полуда мъже успя да избяга при отстъпващите в стегнати редици войници на Апий — пробиха си с бой път до укрепения бивак. През цялата безкрайна нощ враговете нападаха, обаче Апий се прояви великолепно в командването на отбраната. Накрая племенните бойци се отдръпнаха от бивака.
Но ужасът не свърши.
Те стояха на валовете зад рововете и гледаха как враговете бутат трите пленени катапулти към тях. Отначало никой не се стресна, защото варварите нямаха камъни за катапултите. Но племенните бойци нямаше да мятат камъни по тях. Запращаха към бивака отрязани глави. До сутринта главите бяха навсякъде в укреплението.
Призори ездач на сив кон доближи вала на един изстрел с лък. Оранус се вторачи в него като всички останали. Конникът беше Конавар, кралят-демон. Предишния ден се бе сражавал и бе убивал като обладан от зъл дух. Сега седеше с изопнати рамене на жребеца, а вятърът развяваше шареното му наметало. Апий се качи на вала, постоя мълчаливо, после каза на Оранус:
— Ела с мен.
И без това уплашеният Оранус изпадна в паника — генералът се спусна в рова и се покатери от другата му страна. Въпреки страха той побърза да го настигне и двамата продължиха по равното поле.
Апий вървеше бавно, хванал ръце зад гърба си, сякаш се разхождаше в свежото утро. Оранус не долавяше в патриция никаква уплаха. Доближиха конника. Оранус вдигна глава да го погледне само веднъж. Конавар носеше украсен със злато и бели пера железен шлем, който закриваше цялото му лице. Само злите му очи святкаха през процепа. Имаше нещо нечовешко у него. Оранус предпочете да впие поглед в дръжката на меча му и чу първите думи на Апий: