— Конавар, твоите бойци се сражаваха доблестно.
Конавар пренебрегна похвалата и гласът прозвуча изпод шлема със студа на метал:
— Апий, имате избор. Останете ли тук, ще ви изтребим. Но можеш да поведеш хората си към земите на сените. Ако ми дадеш дума, че няма да спирате, докато не видите морето, ще ви позволя да си отидете безпрепятствено. Ще се погрижа и да получавате припаси по пътя.
— Ще ни дадете ли тялото на Валанус?
— Съмнявам се, че бих могъл да събера всички парчета или да ги разпозная дори ако опитам — отвърна кралят.
Оранус усети как краката му омекват; едва успя да не падне в несвяст.
— Тогава да бъде както желаеш, Конавар — каза Апий. — Но в укреплението имаме и тежко ранени. Трябват ни каруци за тях.
— Ще ги имате. Подгответе се да тръгнете след час.
— Трябва ни малко повече време да погребем главите, които ни… върнахте.
— Нека са два часа — съгласи се Конавар.
Обърна коня и пое в лек тръс към чакащата армия. Оранус се взря в Апий.
— Господин генерал, ако напуснем укреплението, няма съмнение, че те ще ни изколят.
— Възможно е, само че не ми се вярва. Конавар е хитроумен стратег, но и държи на думата си.
— Защо би решил да ни пусне?
— Защото постигна победата си с цената на огромни загуби. Дори да хвърли срещу укреплението всички бойци, които са му останали, трима от тях ще платят с живота си за смъртта на всеки от нас. Да, накрая ще измрем, но така няма да постигне нищо. А сега ни оставя да си тръгнем с подвити опашки и всеки от оцелелите ще говори за краля-демон на риганте. Чрез нашите усти легендата за него ще се разнесе навсякъде в империята като чума. И следващата армия, която настъпи в тези земи, ще носи страха в душите на войниците.
Дългият бавен поход към брега беше мъчителен. Мнозина от ранените умряха и бяха погребани край пътя. Навсякъде по околните хълмове се събираха хора от племената на народа келтой, за да гледат как остатъците от разгромената армия на Каменград се мъкнат изтощени към морето.
За Оранус това беше краят на обнадеждаваща кариера. Много години минаха оттогава, но почти нямаше нощ, когато да не го изтезават кошмарите, от небето да не валят отсечени глави и блестящи остриета да не се впиват в плътта му.
Ако не беше надареният пълководец Апий, Оранус щеше да умре на Когдънското поле. Той въздъхна. „Най-доброто от мен все пак умря там.“
Бануин беше в постелята, болката пулсираше в шинираната счупена ръка, тежеше и в главата му. Но неприятните усещания бяха нищо в сравнение с налегналия го ужас. Досега си въобразяваше, че е опознал страха твърде добре заради гонитбите и тормоза, побоищата и заканите. А сега разбираше, че през всичките тези години само се е плъзгал по повърхността. Доскоро трябваше да се опасява единствено от външни заплахи като Форвар и приятелите му. Те изобщо не го бяха подготвили за откритията през последните дни.
Винаги си бе представял собственото си съзнание като сигурно убежище, но вече му се струваше, че в главата му се е отворила порта, през която може да се пренесе всеки миг и да пропадне в бездънна яма на ужас, от която няма да се измъкне никога. И в момента чувстваше как го придърпва, все едно е застанал на ръба на пропаст и губи равновесие. Разтрепери се, седна на леглото и уви одеялото около раменете си. „Не биваше да влизам в онази река. Това ме съсипа.“
Ворна все го уверяваше, че някой ден неговата Дарба ще разцъфти и той ще се сдобие със способности, каквито обикновените хора нямат. Бануин очакваше с нетърпение този ден. Но способностите все не се проявяваха и той поговори с брат Слънцеднев за затрудненията си. Друидът бе бродил по високите хълмове и се отби при тях да пийне студена вода и да се разхлади. Бануин го доближи при кладенеца, където брат Слънцеднев наплиска с вода прошарената си брада и плъзна мокри пръсти през черната си коса, в която сребърните нишки отдавна бяха нагъсто. Този огромен плещест набит мъжага все още приличаше на боец, какъвто беше бил някога, преди да избере призванието на друид.
Бануин го попита как може да развие Дарбата си. Брат Слънцеднев седна на скамейка под клонестия дъб и му посочи мястото до себе си.
— Какво те подтиква да се стремиш към тези сили?
— Каквото подтиква всеки да желае една или друга сила.
— Мислиш, че така ще изпъкнеш сред останалите и ще извоюваш уважението им.
— Разбира се. Сигурно е чудесно да виждаш бъдещето или да четеш нечии мисли.
— Защо смяташ, че е чудесно? — попита друидът.