— Генерале, все ще си намеря някакъв подслон. Не се безпокой за мен. И няма да се застоявам в града. Обещах на майката на Бануин, че ще го съпроводя жив и здрав дотам. После ще позяпам и ще си тръгна. Вече ми е мъчно за планините.
— Искаше ми се и аз да видя планините на риганте — сподели Апий. — Казват, че са величествени. — Изражението му се промени, в очите му натежа тъга. — Опасявам се, че новите командири ще могат да ги видят, когато армията на Каменград настъпи отново на север.
— Не си ли взехте поука от Когдънското поле?
— Каменград не си взима поуки — натърти Апий с въздишка. — Ние сме народ, обременен с безгранична самонадеяност. След разгрома на Когдънското поле Джасарай си имаше други грижи, а Конавар се оказа достатъчно хитроумен да върне пленените знамена на Пантерите, които унищожи. Джасарай залъга хората в Каменград, че това било проява на разкаяние, и успя да стовари цялата вина за провала върху главата на мъртвия Валанус. Но не е забравил за риганте. Изобщо не се съмнявай в това, Бейн. Засега води войни на изток, но щом приключи там, ще се заеме с похода срещу Конавар.
— И този поход ще завърши като първия — каза Бейн ледено.
— Мога да разбера причините за увереността ти, но аз съм стар войник и няма да се съглася с тебе. Настъплението на Валанус беше твърде прибързано, той разполагаше само с пет Пантери — петнайсет хиляди войници. Преди битката снабдяването ни беше прекъснато и войската гладуваше от пет дни. Въпреки това тези войници успяха да убият шестнайсет хиляди племенни бойци. Джасарай няма да поведе толкова слаба армия. По-скоро очаквайте четирийсет хиляди. И той ще ги командва лично.
— Джасарай е старец — ухили се Бейн презрително.
Апий също се усмихна и завъртя глава.
— Самочувствието на младите! Да, вече е старец, само че този старец никога не е бил побеждаван в сражение. Генералът не се нуждае от светкавичната бързина на младоците, за да открие слабо място във вражеските редици или за да долови как се променя съотношението на силите в битката. Нуждае се от прозорливост, опит и непоклатимо самообладание. И Джасарай притежава всички тези качества. Няма да унищожите неговите обози. Ще напредва бавно, с неизчерпаема предпазливост. Радвайте се на своите планини… докато все още са ваши.
4.
През нощта над Ация се разрази страховита буря, тътенът на гръмотевиците беше оглушителен, дъждът и свирепият вятър брулеха града. Керемиди отлитаха от покривите, а в северния квартал една конюшня се срути и уби две от животните вътре. Сутринта натежалите в небето облаци бяха мътносиви, мълнии просветваха заплашително на изток. Бейн се безпокоеше как ще прекосят морето, но мълчеше за опасенията си. Бануин почти не продумваше. Седеше затворен в себе си, погледът му още беше измъчен. Бейн се опита няколко пъти да го заприказва, но получаваше само едносрични отговори. Бануин седеше и гледаше от балкона пътя към морето.
— Не знам какво му става — каза Бейн на Лия, когато заради дъжда следобед седнаха под навеса. — Не съм го виждал такъв досега. Все едно умът му не е тук.
— Опитах да поговоря с него — отвърна момичето, — но той не искаше да ме погледне в очите. Чудя се дали не съм го обидила с нещо.
— Може да е заради треската и болката в счупената ръка — предположи Бейн. — Винаги се е плашил дори от мисълта за телесна болка. А майка му е лечителка, затова никога не е боледувал дълго.
— Ти го харесваш… но ти е тъжно заради него — промълви Лия.
— Ами… аз го притеснявам. Иска да остави зад гърба си всичко свързано с риганте. Нали разбираш — ние сме варвари. За такива като мен няма място в Каменград.
— О, Бейн, не вие, а ние сме варвари. Чух какво каза на татко миналата нощ за голотата. Прав си. Проповядваме строги правила за телесната близост, а изнасилваме света, поробваме мъже и жени, изтребваме деца. Ние сме по-лоши от варвари. Толкова далеч сме стигнали в злото, че тази дума вече е загубила смисъла си. — Тя се усмихна печално. — И Бануин иска да бъде част от това? Изборът си е негов. Аз бих предпочела да потегля към планините, за да живея с хората, които моят народ нарича диваци.
Бейн вдигна ръката ѝ към устните си и я целуна.
— Защо го направи? — Лия се изчерви.
Той сви рамене.
— Защото почувствах, че трябва да го направя. — Взря се в тъмните ѝ очи. — Ще ми липсваш.
— Винаги можеш да се върнеш — тихо каза Лия. — Аз ще бъда тук.
Бейн се наведе към нея и тя не се отдръпна. Устните им се докоснаха и целувката се проточи. Той усети как пулсът му се забърза. Макар че беше много млад, досега бе лягал с двайсетина Земни жени, но с тази целувка в душата му нахлу предчувствие за напълно непознат живот. Той се отмести леко назад — случваше се нещо чудесно, но силата на чувството го уплаши. Стана от пейката и пак целуна ръката ѝ.